— Може да не сме ги забелязали заради дъжда, а пък Старшият наставник — заради госпожа Уитлоу. Декане, стегни се най-сетне! Виждам, че пак се подмладяваш! Никого няма да впечатлиш с туй!
— Архиканцлер, аз просто съм си млад по дух.
— Не е нещо, с което да се гордееш толкоз! Ти, Старши наставнико, също се стегни, защото прекалено си се стегнал, разбра ли?… Я, някой май е излязъл на пикник…
Творецът беше погълнат от работата си и не ги погледна.
— Ей, сигурен съм, че Ковчежникът се запъти насам…
С малко червена пръст бе очертан сложен контур и се появи същество с тяло на гигантски заек, изражение на камила и опашка, от която би останал доволен и гущер.
Магьосниците заобиколиха скалата навреме, за да го видят как си почесва ушите.
— О, богове, това какво е?
— Да не е нова разновидност плъх? — предположи Професорът по неопределени изследвания.
— Вижте, Ковчежникът е намерил един от аборигените… — Деканът се примъкна зад художника, който зяпаше стъписан магьосниците. — Добро утро, драги. Как наричате тази твар?
Творецът погледна накъде сочеше Деканът.
— Кенгуру?
Гласът му беше едва доловим шепот, но земята потрепери.
— Кенгуру, значи?
— Сър, може би това не е името на животното — търпеливо се намеси Пондър. — Нищо чудно да казва: „Не знам.“
— Че защо да не знае? Тъкмо човек като него бих очаквал да заваря тук. Ето — много мургав тен, липса на панталон. Как няма да знае имената на дивите животни наоколо?
— Ама той току-що го нарисува… — престраши се Ковчежникът.
— Тъй ли? — Деканът се вторачи в скалата. — Хубавичко като за туземно изкуство. Интересни… линийки.
Ковчежникът закима. Според него рисунките просто бяха живи. Може и да представляваха разноцветна пръст, нанесена върху отвесния камък, но всички бяха жизнени като отдалечилото се със скокове кенгуру.
А старецът изобразяваше змия. С една-единствена криволичеща линия.
— Помня, че съм виждал на картинки някои от дворците насред джунглата в Тецумен — подхвана Деканът. — Нито грам хоросан, но камъните са напаснати така, че и нож не можеш да пъхнеш помежду им. Хе, единственото място, където тецуменците не са пъхали ножовете си!… Странен народ. Спецове по човешки жертвоприношения на едро и по отглеждането на какао. Аз поне не смятам, че е най-естествената комбинация. Изтребваш петдесетина хиляди, а после сядаш да отмориш с чашка горещ шоколад в ръка… Извинете, навремето бях много изкусен с четките и боичките.
За ужас дори на Ридкъли Деканът взе кривата суха клечка от ръката на твореца и лекичко мацна с нея по скалата.
— Виждате ли? — рече любезно. — Точица за око.
Получи нещо като усмивка от художника. Поне видя зъбите му. Също като повечето други същества от астралните измерения, старецът изпадаше в недоумение пред магьосниците. Всеки от тях имаше самочувствието на цял многолюден род и може би заради това всичко им се разминаваше безнаказано. И сякаш излъчваха невидимо поле, което подсказваше, че те — разбира се! — са си съвсем на мястото навсякъде, но околните няма защо да им обръщат внимание и е най-добре да продължат обичайните си занимания.
Змията изпълзя зад Декана и се скри в храстите.
— Не усещате ли нещо особено? — обади се Лекторът по съвременни руни. — Пръстите ме сърбят. Да не сте използвали магия?
Деканът вдигна овъглен клон от земята. Ченето на твореца увисна, когато видя драсканицата на скалата.
— Защо ли си мисля, че може би го обиждате? — поклати глава Пондър.
— Глупости! Способният художник винаги е готов да се учи от другите. Интересно, но туземците май изобщо не схващат идеята за перспективата…
Ковчежникът се сети — или долови чужда мисъл, — че е така, защото перспективата е измама. Ако знам, че езерцето е кръгло, защо да го показвам като сплескан овал? Ще го нарисувам кръгло, за да бъде истинско. Защо четката ми да ви лъже — само защото моите очи ме подвеждат ли?
Беше доста гневен беззвучен монолог.
— Декане, какво мацаш там? — невинно попита Старшият наставник.
— А ти какво виждаш? Птица, разбира се!
Гласът в главата на Ковчежника промълви: Нали птицата трябва да лети, къде са й крилете?
— Тази стои на земята, крилете й не се виждат — разсеяно отвърна Деканът и се стресна. — Да му се не знае! Било по-трудно да рисуваш на камък, отколкото предполагах…
Аз винаги виждам крилете, продължи гласът. Ковчежникът напипа кутийката си с хапчетата от сушени жаби. Безплътните гласове никога не се чуваха толкова отчетливо.
— Много плоска птица — натърти Архиканцлерът. — Престани, Декане, този приятел не е много доволен от теб. Я да помислим за някое хубавичко заклинание за правене на кораб…