— Повече прилича на невестулка — заяде се Старшият наставник. — И си се оплескал с опашката.
— Хлъзна се клечката.
— Да, ама патицата трябва и да е по-тлъста — критично установи Професорът. — Декане, стига си се фукал. Кога си виждал за последен път патица без гарнитура?
— Миналата седмица!
— А, да, беше по-препеченка и със сливов сос. Дай сега аз да опитам…
— Видя ли?! Направи й три крака!
— Помолих те да ми дадеш клечката! А ти ми я дръпна от ръката!
— Хора — внушително се намеси Ридкъли, — аз поне съм се нагледал на патици, а вашата драсканица е нелепа. Дайте ми клечката… Благодаря. Човката се прави ето тъй…
— Не е където трябва и е прекалено голяма.
— Ха, това ли наричаш човка?
— Няма нужда да посягате…
Невидимият университет бе съграден от камък, и то така, че тук-там беше трудно да се различи къде свърша дивата скала и започва опитомената.
Не беше лесно човек да си представи от какво друго може да бъде построен един университет. Ринсуинд никога не би включил в списъка на вероятните материали рифелната ламарина.
Само че като отглас от някаква родова памет металните листове около портата бяха изкусно огънати, за да образуват арка. А в ламарината бяха прогорени с киселина думите:
— Излишно е да се изненадвам, нали? — промърмори той. — Няма проблеми.
Портата, скалъпена също от гофрирани железа, приковани към парчета дърво с гвоздеи втора употреба, беше залостена. И по нея тропаше многолюдна тълпа.
— Май още на доста хора е щукнала същата идея — вдигна рамене Нилет.
— Все има и друг вход. Някъде отзад… Аха, ето подходяща пресечка. Така… Липсват тухлени зидове, значи… — Буташе ламарината и едно парче се заклати. — Ами да. Ето ти начин да се прибереш след установения в правилника час.
— Как се сети?
— Това е университет, нали? Хайде, да влезем.
Ринсуинд малко се учуди, когато погледът му обхвана малката спретната ливадка от другата страна на оградата, осветена откъм голямо ниско здание. Всъщност всички сгради в двора бяха ниски, сякаш някой бе настъпвал грамадни правоъгълни гъби. И да са били боядисвани някога, трябваше да се е случило в праисторическото минало, между първия запален огън и изобретяването на колелото.
Имаше и кула. Извисяваше се на около двайсет стъпки над земята.
— Като университет не е нищо запомнящо се — поклати глава Ринсуинд и си позволи бледа сянка на самодоволство. — Двайсет стъпки, а?
Тръгна към входа на сградата и в този миг светлината се засили, освен това придоби оттенък на октарин — осмия основен цвят, тясно свързан с магията.
Ринсуинд заудря по вратата.
— Братски привети! Нося ви ги от… Олеле!
Светът наоколо просто се промени. Отначало стоеше пред ръждясала врата, после без никакъв промеждутък се озова насред кръг от магьосници.
Едва запази равновесие.
— Получавате отличен за усърдието — успя да се сопне. — Ако щете, наречете ме господин Досадник, но там, откъдето идвам, ние просто отваряме вратата.
Нямаше никакво съмнение, че са магьосници. Е, да… Островърхите им шапки имаха невероятно широки периферии, робите им стигаха някъде до кръста, а надолу продължаваха шорти, дълги сиви чорапи и кожени сандали. Но видът им на пълни с горещ въздух балони, готови да се издигнат всеки миг, беше неоспоримо потвърждение.
Старшият в групата му кимна.
— Добър ти вечер, господин Досаднико. Дохвърча тук по-бързичко, отколкото се надявахме.
Интуицията подсказа на Ринсуинд, че е по-практично да не обяснява: „Ами аз си стоях пред вратата.“
— Помогнаха ми — отвърна лаконично.
— Няма демонски вид — вторачи се друг магьосник. — Помните ли предишния, дето го призовахме? Шест очи, три…
— Декане, най-способните сред тях умеят и да се преобразяват.
— Ха! Архиканцлер, тогаз ей тоя им е геният.
— Много съм ви признателен за оценката — изсумтя Ринсуинд.
Архиканцлерът пак му кимна. Разбира се, беше на солидна възраст и лицето му сякаш бе стискано в шепа, а после изглаждано с ютия. Имаше си къса сивееща брадичка. И в него се забелязваше нещо странно познато.
— Досаднико — изрече той, — призовахме те, за да узнаем от теб к’во стана с нашата вода.
— Изчезна до капка, а? Подозирах.
— Не може да изчезне — възрази Деканът. — Тя е вода. Винаги има вода, ако копаеш достатъчно надълбоко…
Вратата тресна на пода с оглушителен грохот. Магьосниците заотстъпваха.
— К’во е туй, мътните го взели?