Всички се движеха едновремено и изпитваха едно и също чувство. Същата проява на скръб, същата пълна тишина и същата почит към опечаления баща царяха край гроба, както вече описахме. Тялото бе положено в поза, изразяваща покой, с лице, обърнато към изгряващото слънце, а бойните му и ловджийски оръжия бяха поставени до него, за да бъдат готови за последното пътуване. На ковчега, който пазеше трупа от пръстта, бе направено отверстие, за да може духът да се съобщава с тленната си обвивка, когато това е необходимо. Всичко бе зарито и защитено от грабливите животни с характерната за туземците изобретателност. С това обредите свършиха и всички присъствуващи пристъпиха към по-духовната част на погребалната церемония.
Чингачгук още веднъж стана предмет на общо внимание. Той още не бе говорил и при този тъй важен случай от прославения вожд се очакваше да каже нещо утешително и назидателно. Доловил желанията на народа, суровият; воин, изпълнен със самообладание, вдигна ръце, които бе крил в дрехите си, и се огледа наоколо със спокойни очи. Здраво стиснатите му изразителни устни се отвориха и за пръв път, откакто траеше дългата церемония, ясно прозвуча гласът му.
— Защо са опечалени моите братя? — каза той, като изгледа тъмните лица на унилите воини, които го бяха заобиколили. — Защо плачат моите дъщери? Защото един младеж е отишъл в щастливите ловни земи? Защото един вожд е завършил с чест попрището си? Той беше добър, той беше справедлив, той беше смел. Кой ще отрече това? Маниту е имал нужда от такъв воин и затова го е повикал. А що се отнася до мен, сина и бащата на Ункас, аз съм обгорял бор в сечището на бледоликите. Моят род изчезна от бреговете на Соленото езеро и от хълмовете на делаварците. Но кой може да каже, че змията на племето е забравила мъдростта си? Аз съм сам …
— Не, не — извика Ястребово око, който през цяло го време наблюдаваше скованите черти на своя приятел с вперен поглед, изпълнен със самообладание, но който не можа да издържи повече. — Не, сагамор, ти не си сам. Цветът на кожата ни може да е различен, но провидението ни е определило да вървим по един и същи Път. Аз нямам роднини и мога да кажа като тебе, че нямам и свой народ. Той беше твой син, червенокож, и може би двамата бяхте по-близки по кръв, но ако някога забравя момъка, който тъй често се сражаваше до рамото ми по време на война и спеше край мене по време на мир, нека този, който е сътворил всички ни, какъвто и да е цветът на кожата ни или кръвта ни, нека и той ме забрави! Момчето ни напусна за известно време, но, сагамор, ти не си сам.
Чингачгук стисна ръката, която разузнавачът в своя горещ порив бе протегнал над прясната пръст, и двамата яки и храбри горски обитатели сведоха глави, и горещи сълзи закапаха в краката им, оросявайки като дъждовни капки гроба на Ункас.
Сред тържествената тишина, с която бе посрещнат този изблик на чувства, изливащ се от сърцата на двамата най-прославени воини от този край, Таменунд вдигна глас, за да разпръсне множеството.
— Стига — каза той. — Вървете си, деца на Ленапе. Гневът на Маниту не е укротен. Защо Таменунд да чака? Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите.