— Съжалете го и стреляйте още веднъж — извика Дънкън, извърнал изпълнени с ужас очи при вида на едно човешко същество в такава страхотна опасност.
— Нито един куршум! — възкликна Ястребово око. — Смъртта му е сигурна, а ние нямаме излишен барут, тъй като схватките с индианците понякога траят няколко дена. Ще паднат или техните скалпове, или нашите, а бог, който е създал всички ни, е вложил в душата ни жаждата да пазим кожата на собствената си глава!
Срещу тези строги и непоклатими нравствени принципи, подкрепяни в случая от йамата действителност, не можеше да се възрази. От този момент крясъците в гората отново престанаха, стрелбата намаля и всички очи — на враговете, както и на приятелите — се приковаха върху изпадналия в безнадеждно положение нещастник, който се клатушкаше между небето и земята. Вятърът люлееше тялото му и макар че жертвата не издаваше ни шепот, ни стенание, на моменти поглеждаше мрачно враговете си и по мургавото му лице се четеше мъката на хладно отчаяние. От състрадание разузнавачът вдигаше пушката си на три пъти и три пъти благоразумието му вземаше връх и той мълчаливо я сваляше. Най-после едната ръка на хурона изпусна клона и увисна отмаляла до тялото му. Индианецът полагаше отчаяни, но безплодни усилия отново да се хване за клона и тогава го видяха как за миг маха безумно ръка във въздуха. Гръмотевицата не е тъй бърза, както бе изстрелът от пушката на Ястребово око; крайниците на жертвата потрепераха и се свиха, главата клюмна на гърдите и тялото падна като парче олово сред вълните, които веднага го покриха в своя безспирен бяг и завинаги заличиха всяка следа от нещастния хурон.
Никакъв победен вик не се чу. Дори и мохиканите се спогледаха, изпълнени с безмълвен ужас. Единствен крясък се понесе откъм гората и отново всичко се смълча. Само Ястребово око, изглежда, разсъждаваше върху станалото и като поклати глава, гласно се укори:
— Това беше последният барут в моя рог и последният куршум в торбичката ми! Постъпих като момче! Какво значение има дали ще падне върху скалата жив или мъртъв? Скоро щеше да престане да усеща каквото и да било. Ункас, момко, иди до кануто и ми донеси големия рог; това е всичкият барут, който ни е останал; а ако познавам характера на мингозците, той ще ни е необходим до последна прашинка.
Младият мохикан се подчини и остави разузнавача да обръща празната си кожена торбичка и да изтърсва своя рог, обзет от ново недоволство. Но безплодното му ровене скоро бе прекъснато от високото, иронизително привикване на Ункас, което дори и за неопитните уши на Дънкън прозвуча като знак за някаква нова и неочаквана беда. Цял погълнат от опасения за скъпоценното съкровище, което бе скрил в пещерата, Хейуърд скочи на крака, без ни най-малко да мисли за опасността, на която се излагаше. Подтиквани сякаш от същия порив, другарите му го последваха и всички заедно се втурнаха с такава бързина към процепа между двете пещери, който им служеше за подслон, че безредният огън на неприятеля отиде напразно. Необичайният вик бе изкарал сестрите заедно с ранения Дейвид от тяхното скривалище. Само с един поглед всички разбраха бедата, която бе смутила свойствената на младия индианец сдържаност.
Недалеч от скалата те видяха малката си лодка да преминава водовъртежа и да се носи по бързо течащата река, явно направлявана от скрита ръка. В момента, когато тази гледка привлече погледа на разузнавача, неговата пушка инстинктивно се насочи, но ярката искра на кремъка не бе последвана от никакъв гърмеж.
— Твърде късно! Твърде късно! — възкликна Ястребово око и с горчиво разочарование отпусна оръжието си. — Онзи злодей вече стигна до бързея и дори да имахме барут, куршумът ни едва ли би го улучил.
Дръзкият хурон се надигна под прикритието на кануто и докато то се носеше бързо по течението, той махна с ръка и нададе вика, който бе известният сигнал за успех. От гората му отговориха с вик и смях, тъй ликуващ и злокобен, сякаш петдесет дяволи изричаха богохулствата си при падението на някоя християнска душа.
— Смейте се, сатанински чеда — каза разузнавачът, като седна на една издатина на скалата и захвърли пренебрежително пушката в краката си, — смейте се, защото три от най-бързите и най-точни пушки в тези гори сега са безполезни като царевични стебла, като миналогодишни рога на елен.
— Какво да правим? — запита Дънкън, след като първоначалното му чувство на разочарование бе заменено от мъжествено желание за действие. — Какво ще стане с нас?