Ястребово око не отговори, а прокара пръст около темето си така многозначително, че всеки, който го видя, разбра отлично значението му.
— Не, не! Положението ни не може да бъде тъй безнадеждно — възкликна младежът. — Хуроните не са тук; можем да достигнем пещерите, а можем и да им попречим да слязат на брега.
— С какво? — хладно попита разузнавачът. — Със стрелите на Ункас или със сълзите на девойките? Не, не, вие сте млад и богат, имате приятели и сте на възраст, когато на човек му е тежко да умре! Но — продължи той, като отправи поглед към мохиканите — нека не забравяме, че сме чистокръвни бели мъже, и да покажем на тези туземци, че когато дойде часът, белият може да лее кръвта си така, както и червенокожият.
Дънкън извърна очи натам, където гледаше разузнавачът, и в държането на индианците прочете потвърждение на най-злите си предчувствия. Чингачгук седеше с величествена поза на друга скала и вече бе сложил настрана ножа и томахавката си. Като сваляше орловото перо от главата си и оправяше своя кичур коса, той го приготовляваше да изпълни своето последно, ужасно предназначение. Лицето му бе спокойно, замислено, а черните му бляскащи очи губеха постепенно войнствената си ярост и възприемаха друг израз, по-подходящ за промяната, която той очакваше скоро да настъпи.
— Не е възможно положението ни да е толкова безнадеждно! — каза Дънкън. — Може би дори точно в този момент помощта е наблизо. Аз не виждам никакви неприятели! Отчаяли са се от тази борба, в която рискуват толкова много при толкова малки изгледи за успех.
— Онези подли змии могат да ни издебнат след минута или след час, а няма да е чудно, ако дори и в този момент стоят някъде наблизо и ни слушат — каза Ястребово око. — Но те положително ще дойдат, и то по такъв начин, че за нас не ще има никаква надежда. Чингачгук — обърна се той на делаварски към индианеца, — братко мой, сражавахме се заедно и в последната си битка; макасците ще се радват на смъртта на мъдрия мохикан и на бледоликия, чиито очи правят от нощта ден и виждат облаците така ясно, както изпаренията над потоците.
— Нека мингозките жени плачат за своите мъртви — отвърна индианецът със свойствената си гордост и непоклатима твърдост. — Голямата змия на мохиканите е пропълзяла край техните палатки и е отровила ликуването им с плачовете на децата, чиито бащи не са се върнали! Откакто снеговете са се стопили, единадесет от бойците им лежат далеч от гробовете на тяхното племе и когато езикът на Чингачгук замлъкне, никой не ще може да каже къде са заровени те! Нека извадят най-острия си нож и нека размахат най-бързата томахавка, защото най-злият им враг е в ръцете им. Ункас, последно клонче на благороден ствол, извикай на страхливците да побързат, да не би сърцата им да се смекчат и да се превърнат в жени!
— Те търсят своите мъртви между рибите! — отвърна с тих и мек глас младият вожд. — Телата на хуроните плуват между лигавите змиорки! Падат от дъбовете като зрели плодове и делаварците се смеят!
— Тъй, тъй — мълвеше разузнавачът, който слушаше този изблик на туземците с голямо внимание. — Нашите индианци дават воля на чувствата си и ще предизвикат макасците да ускорят края им. Но що се отнася до мене, който съм чистокръвен бял, редно е да умра тъй, както подхожда на цвета на кожата ми — без устните ми да отронят подигравателна дума и без горчивина в сърцето.
— А защо трябва да умрете? — каза Кора, идвайки откъм скалата, където страхът я бе приковал до този момент. — Пътят ви е отворен на всички страни, бягайте в гората и се молете богу да ви помага! Вървете, смели мъже, ние и без това ви дължим твърде много и не трябва да ви уплитаме повече в нашата зла участ!
— Малко познавате подлостта на ирокезите, лейди, ако смятате, че са оставили пътя към гората свободен! — отвърна Ястребово око и прибави простодушно: — Вярно, течението на реката може бързо да ни отнесе далеч от досега на техните пушки и звука на гласовете им.
— Тогава опитайте се да избягате по реката. Защо се бавите и увеличавате броя на жертвите на безмилостните ни неприятели?
— Защо? — повтори разузнавачът, като се огледа гордо наоколо. — Защото по-добре е човек да умре в мир със себе си, отколкото да живее преследван от гузната си съвест! Какъв отговор ще дадем на Мънроу, когато ни запита къде и как сме оставили децата му?
— Идете при него и му кажете, че сте ги оставили, за да го повикате да се притече на помощ — отвърна Кора, която, обхваната от благородните си чувства, се приближи до разузнавача. — Кажете му, че хуроните са ги завлекли в горите на север, но че с бдителност и бързина те все още могат да бъдат спасени; а ако в края на краищата провидението пожелае помощта да пристигне твърде късно, предайте му — продължи тя с постепенно стихващ глас, който най-после се превърна в задавен шепот, — предайте му любовта, благословията и последните молитви на дъщерите му, които го умоляват да не оплаква ранния им край.