— Не ми харесва обичаят на туземците да се предават без борба, когато положението изглежда безнадеждно — каза Дънкън. — Нашето правило, според което „докато има живот, има и надежда“, е по-утешително и по-подходящо за войника. Към вас, Кора, няма да отправям насърчителни думи, защото това е излишно — собствената ви твърдост и ясен разум ще ви научат на всичко, което подобава на пола ви — но не можем ли да изсушим сълзите на разтрепераната девойка, която плаче в прегръдките ви?
— Сега съм по-спокойна, Дънкън — каза Алиса, като се освободи от прегръдките на сестра си и се помъчи, говорейки през сълзи, да си придаде спокоен вид. — Да, много по-спокойна. Вярвам, че в това усамотено място ние сме в безопасност, скрити сме далеч от всякаква беда, а можем да се уповаваме и на онези великодушни мъже, които рискуваха вече толкова много заради нас.
— Сега нашата нежна Алиса говори като истинска дъщеря на Мънроу! — каза Хейуърд и отивайки към външния вход на пещерата, се спря, да стисне ръката и. — С такива два примера на смелост пред себе си един мъж би се срамувал, ако не се прояви като герой. — След това той седна в средата на пещерата, здраво стиснал оцелелия пистолет. Свитите му, смръщени очи показваха мрачната му и отчаяна решителност. — Ако хуроните дойдат, те няма да ни изтласкат оттук така лесно, както си мислят — мърмореше Дънкън тихо. После облегна глава на скалата и зачака търпеливо, а погледът му не изпущаше отвора, през който можеше да се влезе в убежището им.
След стихването на последния звук от думите му настъпи дълбоко, дълго и пълно мълчание. Свежият утринен въздух бе проникнал в пещерата и нейните обитатели започнаха да усещат постепенно въздействието му. Тъй като минутите се нижеха една подир друга, без нищо да се случи, в гърдите на всеки от тях започна да се прокрадва надежда, макар че никой не се осмеляваше да изкаже гласно очакванията си, които в следния миг можеха да бъдат жестоко излъгани.
Единствен Дейвид правеше изключение по отношение на тези менящи се настроения. Един лъч, проникнал през отвора на пещерата, минаваше край бледото му лице и осветяваше страниците на малкия сборник, чиито листове той отново бе започнал да обръща, сякаш търсеше някой химн, който би бил по-подходящ за положението им, отколкото всички други, на които се бе спирал досега. Изглежда, че през цялото време той действуваше под влиянието на смътния спомен за обещаната му от Дънкън утеха. Най-после търпението му навярно бе възнаградено, тъй като без каквото и да е обяснение или извинение той произнесе гласно думите „Остров Уайт“, после изтръгна дълъг и сладък звук от камертона си и след това с още по-сладкия си, мелодичен глас изтананика встъплението на песента, която току-що бе споменал.
— Това не е ли опасно? — запита Кора, като погледна с тъмните си очи майор Хейуърд.
— Клетият човечец! Гласът му е твърде слаб и едва ли би могъл да се чуе сред грохота на водопада — отговори й той. — Освен това и пещерата ще му бъде приятел. Нека го оставим да се отдаде на влечението си, щом това може да бъде сторено без риск.
— „Остров Уайт“ — повтори Дейвид, като се огледа наоколо с оная важност, която винаги му помагаше да спре шепота на учениците си. — Мелодията е бойка, а думите — тържествени; нека я изпеем с подходящо уважение!
След като помълча за миг, за да въдвори тишина, той запя с тих, шепнещ глас, който постепенно се извисяваше, докато най-после изпълни тесния свод със звуци, тройно по-затрогващи поради немощта на изпълнителя. Малко по малко мелодията оказа сладостното си влияние върху слушателите. Тя дори ги завладя въпреки жалкия превод на песента, която певецът бе избрал от един сборник с подобни излияния, и сладката хармония на мелодията накара слушателите да не обръщат внимание на думите. Алиса несъзнателно избърса сълзите си и спря разнежен поглед върху бледите черти на Гамът с нескрито и искрено възхищение. Кора се усмихна одобрително над усилията на едноименника на староеврейския цар, а Хейуърд скоро извърна съсредоточения си поглед от отверстието на пещерата, за да го прикове с по-мек израз върху лицето на Дейвид или да срещне лъчите, които от време на време проблясваха във влажните Алисини очи.
Явното съчувствие на слушателите трогна поклонника на музиката. Гласът му отново придоби своята плътност и сила, без да губи оная нежна мекота, която съставляваше скритото му очарование. Като напрягаше възобновените си сили до последна възможност, Дейвид продължаваше да изпълва сводовете на пещерата с богати и пълнозвучни тонове, когато въздухът изведнъж се процепи от крясък, който в миг го накара да прекрати религиозната си песен. Гласът му пресекна, сякаш сърцето му наистина се бе качило в гърлото.