— Изгубени сме! — възкликна Алиса, като се хвърли в прегръдките на Кора.
— Още не, още не — отвърна развълнуваният, но безстрашен Хейуърд. — Викът дойде откъм средата на острова и сигурно бе предизвикан от вида на мъртвите им другари. Все още не са ни открили и затова не трябва да губим надежда.
Колкото и слаби и безнадеждни да бяха изгледите за бягство, думите на Дънкън не отидоха напразно. Те възвърнаха силите на сестрите, които зачакаха мълчаливо. Скоро втори крясък последва първия и тогава гласовете се понесоха по целия остров, от най-горния му край до най-долния, докато стигнаха до голата скала над пещерите, където след един вик на дивашко ликуване въздухът се изпълни с такива страхотни викове и крясъци, каквито може да издаде само човек, и то когато е обладан от най-дива ярост.
От всички посоки се носеха ревове. Някои викаха другарите си откъм реката, а те им отговаряха от височините. Крясъците ехтяха съвсем наблизо, откъм вдлъбнатината между двете пещери, и се смесваха с още по-дрезгави викове, издигащи се от бездънната пропаст. Тези дивашки звукове се разнасяха така силно над голата скала, че за разтревожените слушатели съвсем не беше трудно да си представят, че идват отдолу, както кънтяха отгоре и от всички страни наоколо.
Сред цялата тази глъчка на няколко ярда от скрития вход на пещерата се разнесе победен вик. Хейуърд изгуби надежда, защото сметна, че това е сигнал, че са ги открили. Но това впечатление изчезна, когато той чу гласовете да се събират близо до мястото, където белият човек тъй неохотно остави пушката си. Разговорът на индианците, воден на различни наречия, сега се чуваше ясно и за Хейуърд беше лесно да различи не само отделни думи, но и цели изречения на диалекта на канадските индианци. Няколко гласа изкрещяха едновременно: — Дългата карабина! — и накараха отсрещните гори да повтарят едно име, което Хейуърд си припомни, че бе дадено от неприятелите му на един прославен ловец и разузнавач от английския лагер; едва сега Дънкън разбра кой бе неговият доскорошен другар.
— Дългата карабина! Дългата карабина! — понесе се от уста на уста, докато най-после цялата банда се събра около трофея, който сякаш им съобщаваше за смъртта на страшния му собственик. След много шумно съвещание, което от време на време се прекъсваше от изблици на дивашка радост, те отново се разделиха, изпълвайки въздуха с името на човека, чието тяло, както Хейуърд подразбираше от думите им, те се надяваха да намерят в някоя пукнатина на острова.
— Сега — прошепна Хейуърд на разтрепераните сестри, — сега е най-критичният момент. Ако при това щателно претърсване не открият скривалището ни, спасени сме! Във всеки случай, ако съдим по думите на враговете, можем да бъдем сигурни поне в това, че нашите другари са успели да се спасят, и след час-два можем да очакваме помощ от Уеб.
Минаха няколко минути на страшно напрегнато мълчание; Хейуърд знаеше много добре, че в това време диваците претърсват още по-старателно. Неведнъж той чу стъпките им да докосват сасафраса, от което сухите му листа прошумяваха, а клонките му пращяха. Най-после сасафрасовата купчинка се послегна, единият ъгъл на одеялото се смъкна и слаб лъч светлина проблесна във вътрешната част на пещерата. Кора притисна в отчаяние Алиса до гърдите си, а Дънкън скочи на крака. В този миг се чу вик, който изскачаше от вътрешността на скалата и възвестяваше, че най-после някой е влязъл в съседната пещера. Скоро от многобройните високи гласове стана ясно, че цялата група се бе насъбрала в тайното място и около него.
Тъй като вътрешните входове на двете пещери бяха съвсем близо един до друг, Дънкън сметна, че вече няма никаква възможност за бягство, и затова застана пред Дейвид и сестрите, за да понесе пръв удара при страшната среща. Отчаян от положението, той се приближи до леката преграда, която го отделяше само с няколко крачки от безмилостните преследвачи, и като долепи лице до отвора, погледна навън с някакво отчаяно безразличие и проследи движенията им.
Съвсем близо до него се виждаше мускулестото рамо на един индианец с гигантски ръст, който с дълбок и властен глас даваше нареждания на другарите си. Зад него Дънкън виждаше отсрещната пещера, пълна с диваци, които ровеха и тършуваха скромните вещи на разузнавача. Раната на Дейвид бе обагрила листата на сасафраса с червен цвят, който туземците знаеха много добре, че не се появява толкова рано през сезона. Това доказателство за успешното дирене ги накара да завият като хрътки, които са намерили загубената диря. След този победен вик те развалиха леглото в пещерата, направено от благоуханни треви и храсти, хвърлиха клоните в пропастта и разпръснаха вейките, сякаш подозираха, че между тях е скрито тялото на човека, от когото толкова дълго се бяха страхували и когото толкова много мразеха. Един червенокож със свиреп и див изглед се приближи до главатаря; в ръцете си носеше сноп клонки и ликувайки, сочеше червените петна по тях. Той изявяваше радостта си с индиански крясъци, чието значение Хейуърд можа да разбере поради честото повтаряне на името Дългата карабина. След като изрази ликуването си, той захвърли снопа върху малката купчина, която Дънкън беше направил пред входа на втората пещера, и закри всичко от погледа му. Неговият пример бе последван от други, които също взимаха клонки от скривалището на разузнавача и ги хвърляха върху купа, като по този начин несъзнателно укрепваха защитата на тези, които търсеха. Самата крехкост на преградата беше най-важното и качество, тъй като никому не минаваше през ума да разбърка някакъв си куп трева и храсти, който в бързината и суматохата всички смятаха, че бе издигнат от собствените им ръце.