Когато одеялата се смъкнаха под напора на външния натиск, а клонките се натрупаха в пукнатината на скалата и образуваха плътна преграда, Дънкън отново задиша свободно. С лека стъпка и още по-леко сърце той се върна в средата на пещерата и зае предишното си място, от където можеше да наблюдава отвора към реката. Докато той правеше това, като че някакъв общ подтик накара индианците да променят намерението си. Всички вкупом напуснаха широката пукнатина между двете пещери. Зачу се как се втурват отново нагоре по острова към мястото, където бяха слезли на брега. Тук друг плачевен вик показа, че пак са се събрали около телата на умрелите си другари.
Сега Дънкън се реши да погледне приятелите си, тъй като през време на страшната опасност се боеше, че загриженото му лице може да засили още повече тревогата на тези, които така трудно я понасяха.
— Отидоха си, Кора! — прошепна той. — Алиса, индианците се върнаха там, откъдето дойдоха, и ние сме спасени! Хвала на провидението, което единствено ни спаси от ноктите на безмилостните ни врагове.
— Тогава нека изкажа благодарността си към провидението! — възкликна по-малката сестра, като се освободи от обятията на Кора и обхваната от порив на признателност, се хвърли върху голата скала. — На това провидение, което пощади сълзите на един побелял баща и спаси живота на тези, които толкова обичам …
Както Хейуърд, така и по-сдържаната Кора наблюдаваха тази проява на искрено вълнение с най-топло съчувствие. Очите на Алиса сияеха от искрена благодарност; бузите й отново се покриха с прелестна руменина и цялата й душа сякаш жадуваше да излее признателността си чрез изразителните черти на лицето. Но когато устните й се раздвижиха, думите, които щеше да промълви, сякаш замръзнаха. Свежата й руменина се превърна в смъртна бледост, мекият й, трогателен поглед стана остър и очите й сякаш се свиха от ужас. Ръцете, които бе стиснала една в друга и вдигнала към небето, сега се отпуснаха, а пръстите й сочеха конвулсивно напред. Хейуърд се извърна и отправи поглед натам, където показваха ръцете й. Точно над скалата, която образуваше нещо като праг на входа на пещерата, надничаше злото, свирепо и диво лице на Хитрата лисица.
В този миг на изненада самообладанието не напусна Хейуърд. По израза на лицето на индианеца той разбра, че очите му, свикнали на дневната светлина, не бяха още успели да проникнат в здрача, който изпълваше пещерата. Той дори помисли да се оттеглят зад една издатина, която би могла да ги прикрие, когато от внезапния проблясък по лицето на дивака разбра, че вече бе твърде късно: те бяха открити.
Изражението на възторг и дивашко ликуваме върху лицето на дивака раздразни неудържимо Дънкън. Забравил всичко под напора на горещата си кръв, той се прицели и стреля. Пещерата прокънтя от гърмежа, сякаш изригваше вулкан. Когато въздушното течение, лъхащо от пропастта, разнесе избълвания от оръжието дим, там, където до преди малко се показваше лицето на коварния водач, нямаше никой. Като се втурна към изхода, Хейуърд зърна тъмната фигура на Магуа да се промъква край една ниска и тясна скала и скоро напълно изчезна от погледа.