— Делаварците пълзят ли като змии към тези, които обичат? Свиват ли се, за да се нахвърлят върху тях?
— Щеше ли Голямата змия да се остави да я чуят ушите на този, който тя би искала да бъде глух?
— Изпраща ли белият вожд куршум срещу своя побратим?
— А не улучва ли, когато има сериозно намерение да убива? — отвърна Дънкън, като се усмихна с изкусно престорена откровеност.
След тези дълбокомислени въпроси и бързи отговори настъпи дълго мълчание, през време на което Магуа преценяваше думите на Дънкън. Хейуърд виждаше, че индианецът се колебае. За да бъде победата му пълна, той отново започна да изброява подаръците, но Магуа направи изразително движение с ръка и каза:
— Достатъчно. Лисицата е мъдър вожд и това, което той върши, ще се види по-късно. Вървете си и дръжте устата си затворена. Ще отговорите тогава, когато Магуа заприказва.
Като забеляза, че очите на събеседника му са отправени бдително към останалите от бандата, Хейуърд веднага се оттегли, за да не би да събуди съмнение, че води някакви преговори с водача им. Магуа се приближи до конете и даде вид, че е много доволен от усърдието и сръчността на другарите си. След това направи знак на Хейуърд да помогне на девойките да се качат на конете; той рядко благоволяваше да си служи с английски език, освен когато имаше особено важно съображение.
Вече нямаше никакъв благовиден предлог за бавене и Дънкън трябваше, макар и неохотно, да се подчини. Докато помагаше на разтрепераните девойки, които от страх да не зърнат свирепите лица на поробителите си рядко вдигаха очи от земята, той им пошепна новосъживените си надежди. Кобилата на Дейвид бе взета от тези, които последваха едрия вожд, поради което нейният собственик, а също така и Дънкън трябваше да вървят пеш. Но Дънкън не съжаляваше много за това, тъй като пешеходството му даваше възможност да забави цялата група, а той все още обръщаше жаден поглед към форт Едуард в напразна надежда да долови откъм тази част на гората някой звук, който да му покаже, че иде помощ.
Когато всички се приготвиха, Магуа даде знак за тръгване и отиде начело на групата, за да я предвожда лично. Подир него вървеше Дейвид, който, след като се бе съвзел от раняването, бе започнал постепенно да разбира в какво положение се намира. Зад него яздеха двете сестри, край които вървеше Хейуърд, а индианците се движеха отстрани и отзад на групата с неуморима бдителност.
Те вървяха все така и мълчаха; само от време на време Хейуърд отправяше по някоя утешителна дума към девойките или пък Дейвид даваше воля на душевните си мъки с някое жално възклицание, с което искаше да изрази своята покорност и смирение. Вървяха в южна посока, противоположна на пътя за Уилиам Хенри. Макар от това да личеше, че Магуа се съобразява с първоначалното решение на победителите, Хейуърд не можеше да повярва, че изкусителната му стръв бе толкова скоро забравена. Той твърде добре познаваше криволиченията на индианските пътеки и знаеше, че когато е необходимо да се постъпи хитро, индианците не тръгват направо към целта. Те изминаваха по този мъчителен начин миля подир миля през безкрайния лес без всякакъв изглед, че пътят им ще свърши. Хейуърд наблюдаваше слънцето, което стрелкаше отвесните си лъчи през клоните на дърветата, и копнееше за момента, когато Магуа ще поеме по-благоприятен за тях път. Понякога си въобразяваше, че предпазливият дивак не иска да мине наблизо до войските на Монкалм, а се е отправил към едно добре познато гранично селище, където се намираха обширните имения на един бележит военачалник и близък приятел на шестте племена. Да бъде предаден в ръцете на сър Уилиам Джонсън беше много повече за предпочитане, отколкото да го заведат в пущинаците на Канада, но за да се постигне дори първото, беше необходимо да се изминат още много изморителни мили през гората, като всяка стъпка го отдалечаваше все повече от мястото, където се развиваха военните действия и където го зовяха дългът и честта.
Единствена Кора помнеше наставлението, което разузнавачът им даде при тръгване, и когато й се представяше случай, тя протягаше ръка да прекърши клонките, до които можеше да стигне ръката й. Но бдителността на индианците правеше тези предпазни мерки както трудни, така и опасни. Много често тя не успяваше, защото срещаше зорките им погледи. Тогава се принуждаваше да се преструва, че изпитва страх, какъвто в действителност не чувствуваше, и даваше вид, че се хваща за клонките поради женска страхливост. Само веднъж тя успя да пречупи клон от един голям храст, а в същия момент й хрумна да изпусне ръкавицата си на земята. Този знак, предназначен за тези, които можеше да минат подир тях, бе забелязан от един индианец, който й върна ръкавицата и откърши останалите клони на храста така, че да изглежда, че това е било сторено от някое животно, завряло се там. После той сложи ръка на томахавката си и изгледа Кора така многозначително, че тя престана да прави крадешком знаци, по които можеше да се открие откъде са минали.