Това действие на червенокожия пресече всяка надежда за помощ, тъй като и в двете индиански групи имаше коне и беше невъзможно да се открие пътят им само по следите от копитата.
Хейуърд би се осмелил да придума Магуа, ако в мрачната му резервираност имаше поне нотка на насърчение. Но през всичкото време дивакът рядко се обръщаше да погледне към тези, които го следваха, и нито веднъж не проговори. Слънцето му беше единствен водач и подпомаган от разни непонятни знаци, разбираеми само за туземеца, той ги водеше през места, където растеше само бор, през плодородни долинки, през ручеи и потоци и по вълнисти хълмове с инстинктивна точност и едва ли не по права линия като птичи полет. Той не се поколеба нито веднъж. Дали пътеката едва можеше да се различи, дали изчезваше, дали беше съвсем утъпкана, или пък се виждаше ясно пред него — това очевидно нямаше никакво значение за бързината и непоколебимостта му. Като че умората не му влияеше никак. Когато очите на уморените пътници се вдигаха от изгнилите листа, по които вървяха, те виждаха тъмната му фигура, промъкваща се напред между стволовете на дърветата, с протегната глава и прикрепено на нея леко перо, полюшвано от въздушното течение, което се образуваше единствено от собственото му движение.
Но това бързане и това усърдие не бяха безцелни. След като прекосиха малка долинка, през която криволичеше буйно поточе, той изведнъж започна да се изкачва по един хълм, толкова стръмен и труден, че сестрите бяха принудени да слязат от конете, за да го следват. Когато стигнаха до върха, те се озоваха на едно равно място с редки дървета, под едно от които Магуа просна тъмното си тяло, сякаш и той бе изнурен за почивка, от която толкова много се нуждаеха всички останали.
ГЛАВА XI
За желаната почивка индианецът бе избрал един от онези стръмни хълмове с пирамидална форма, които много приличат на надгробни могили и които много често се срещат в американските долини. Въпросният хълм беше висок и стръмен. Върхът му беше плосък както обикновено, но един от склоновете му бе извънредно стръмен. Той нямаше никакви други преимущества като място за почивка освен височината и формата си, поради които беше удобен за отбрана и изключваше всякаква възможност за изненади. Тъй като Хейуърд не очакваше вече помощ, защото времето и разстоянието правеха това мъчно допустимо, той наблюдаваше тези незначителни особености без интерес и полагаше усилия да утеши и ободри своите спътнички. Оставиха конете да хрупат клонките на дърветата и храстите, растящи по билото на хълма, а под сянката на един бук, чиито клони образуваха свод над главите на пътниците, сложиха остатъците от провизиите си.
Въпреки че вървяха бързо, един от индианците бе успял да убие със стрелата си едно заблудило се сърне и чак до тук търпеливо бе носил на раменете си по-хубавите късове от месото му. Без участие на кулинарното изкуство той и другарите му се заеха веднага да тъпчат храна в устата си. Магуа, потънал в дълбоки мисли, седеше настрани самичък, без да участвува в този отвратителен пир.
Тази въздържаност, тъй необикновена за един индианец, когато има възможност да утоли глада си, привлече вниманието на Хейуърд. Искаше му се да вярва, че хуронът размишлява върху най-ловкия начин, по който би могъл да се изплъзне от бдителността на другарите си. За да помогне на плановете му с някое свое внушение и да засили изкушението, той стана от мястото си под бука и отиде уж случайно там, където бе седнал Лисицата.
— Не остави ли Магуа слънцето да пече прекалено много лицето му, за да избегне опасността от канадците? — запита той, като че вече никак не се съмняваше в добрите отношения, които се бяха установили между тях. — И няма ли командирът на Уилиам Хенри да бъде по-доволен, ако види дъщерите си, преди да е изминала една нощ, която би могла да го ожесточи поради отсъствието им и да го направи по-малко щедър в наградата си?
— Нима бледоликите обичат децата си по-малко сутрин, отколкото вечер? — запита хладно индианецът.
— Нищо подобно — отвърна Хейуърд, който бързаше да поправи грешката си, ако наистина бе направил такава. — Понякога белият човек може да забрави къде са погребани прадедите му и дори това става често; има случаи, когато той престава да си спомня за тези, които би трябвало да обича и за които е обещал да се грижи, но любовта на един родител към детето му никога не умира.