— Дребна работа — нещо, което често би виждал, ако поживееш повече между нас — отвърна разузнавачът, смекчен от недвусмислената благодарност на псалмопевеца. — Аз отново намерих своя стар другар „Еленоубиеца“ — прибави той, като погали приклада на пушката си, — а това само по себе си е вече победа. Тези ирокези са хитри, но те сами са се измамили, когато са сложили пушките си далеч от себе си; и ако Ункас и баща му бяха надарени с присъщото на индианците търпение, ние щяхме да изстреляме върху нехранимайковците три куршума вместо един и това щеше да довърши цялата глутница — онази подскачаща гадина и другарите му.
Дейвид също седна и като извади малкия сборник с химни, който винаги му бе под ръка, и очилата с железни рамки, вдигна очи към небето и каза високо:
— Приканвам ви, приятели, заедно да възхвалим нашето необикновено избавление от ръцете на диваците и безверниците, да го възхвалим с утешителните и тържествени звуци на химна, наречен „Нортамптън“.
След това той посочи страницата, на която се намираха избраните стихове, и сложи до уста свирката си, вършейки всичко това с онази тържественост, с която имаше обичай да си служи в храма. Този път обаче никой не го последва, тъй като точно тогава двете сестри си разменяха онези нежни прояви на обич, за които току-що споменахме. Без ни най-малко да се смущава от малобройната си публика, която всъщност се състоеше само от недоволния разузнавач, той извиси глас, като започна и свърши свещената песен без никакво премеждие и прекъсване.
Ястребово око слушаше, хладнокръвно нагласяваше кремъка на пушката си и я пълнеше. Но несподелената мелодия не успя да го трогне. Никога пътуващ певец, или наречете Дейвид с каквото щете подходящо име, не е проявявал дарбата си в присъствието на по-безразлични слушатели, макар че, като се има предвид искрения му подтик, твърде вероятно е никой изпълнител на светски песни да не е отронвал звуци, които да са стигали по-близо до трона на онзи, на когото следва да се отдаде всяка почит и възхвала. Разузнавачът поклати глава и като промърмори няколко неразбрани думи, от които можеха да се чуят ясно само „гърло“ и „ирокези“, отиде да събере и разгледа в какво състояние се намира плененият арсенал на хуроните. Към него се присъедини със същата цел и Чингачгук, който намери между другите оръжия собствената си пушка и пушката на сина си. Дори и Хейуърд и Дейвид бяха снабдени с оръжие. Но липсваха куршуми, с които да стрелят.
Когато горските жители си разпределиха плячката, разузнавачът обяви, че е време да потеглят. Гамът бе свършил песента си, а двете сестри бяха престанали да изявяват чувствата си. Подпомагани от Дънкън и по-младия мохикан, сестрите заслизаха надолу по стръмния склон на хълма, по който се бяха качили при твърде различни обстоятелства и на чийто връх насмалко щяха да намерят гибелта си. В подножието намериха конете си, които хрупаха листата на храстите. Възседнаха ги и тръгнаха по стъпките на водача, който в тия най-тежки изпитания им бе доказал, че е истински приятел. Пътуването беше кратко. Като изостави сляпата пътека, по която бяха минали хуроните, Ястребово око свърна надясно, навлезе в гъсталака, пресече един клокочещ поток и се спря в тясна долинка, под сянката на няколко водни бряста. Това място се намираше на около стотина крачки от подножието на фаталния хълм. Конете им послужиха само за да прекосят плиткия поток.
Изглежда, че разузнавачът и индианците бяха запознати с уединеното кътче, в което сега се намираха, защото, като изправиха пушките си до дърветата, започнаха да разчистват сухите листа; после поиздълбаха тъмната глина и бързо забълбука чистата, искряща вода на бистро изворче. Тогава белият човек се огледа наоколо, сякаш търсеше някакъв предмет, който не можа да намери толкова лесно, колкото очакваше.