— Онези небрежни дяволи мохоките и техните побратими онондагойците и тускарорците са идвали тук да утоляват жаждата си — промърмори той. — Тия негодници са захвърлили кратунката! Ето какво става, когато се правят благодеяния на такива непризнателни кучета. Тук господ е сложил ръката си пред този пущинак и за тяхно добро е изтръгнал от земните недра извор, който може да се надсмее над най-богатата аптека във всички колонии, а вижте какво става! Тези мошеници са стъпкали отгоре му глината и са замърсили цялото място, сякаш са диви зверове, а не хора.
Ункас мълчаливо му подаде желаната кратунка, която поради раздразнението си Ястребово око не бе забелязал на клона на един бряст. Като я напълни с вода, той се оттегли настрани към едно по-сухо и твърдо място. Тук седна спокойно и като отпи бавно една глътка, която, изглежда, му направи голямо удоволствие, започна много внимателно да разглежда изоставената от хуроните храна, която беше сложена в една торбичка, провесена на ръката му.
— Благодаря ти, момко — продължи той, като върна празната кратунка на Ункас. — Нека видим сега как са живели тези развилнели се зверове, когато са устройвали засада. Я погледнете това! Тия гадини, изглежда, познават кои са вкусните парчета месо от елена. Човек би си помислил, че могат да изрежат и изпекат един бут като най-изкусния готвач в страната! Но всичко е сурово, тъй като ирокезите са пълни диваци. Ункас, вземи кремъка ми и наклади огън; парченце крехко месо на скара ще ни подкрепи добре след този тъй дълъг път.
Като разбра, че водачите им сериозно се бяха заели с приготовлението на храната, Хейуърд помогна на девойките да слязат от конете и седна до тях, готов да си почине след кървавата сцена, в която току-що бе участвувал. Докато другите се грижеха за яденето, любопитството му го подтикна да запита как са успели да им се притекат на помощ толкова навреме и толкова неочаквано.
— Как можахте тъй скоро да се явите, великодушни приятелю — запита той. — и при това без помощ от гарнизона на форт Едуард?
— Ако бяхме отишли до завоя на реката, може би щяхме да пристигнем тъкмо навреме, за да покрием с листа телата ви, но щяхме да закъснеем твърде много, за да спасим скалповете ви — отвърна спокойно разузнавачът. — Не, не! Вместо да прахосваме, сили и време, да ходим чак до форта, ние се скрихме на брега на Хъдзън и чакахме да видим какво ще предприемат хуроните.
— Значи бяхте свидетели на всичко, което се случи?
— Не на всичко. Зрението на индианците е твърде остро, за да бъде измамено, а ние бяхме много наблизо. Доста трудно беше да задържим този мохикански момък да лежи мирно там, където се бяхме скрили. Ах, Ункас, Ункас, държането ти беше по скоро като на любопитна жена, отколкото на воин, тръгнал по следите на неприятеля.
Ункас извърна за миг очи към строгото лице на говорещия, но нито каза нещо, нито даде вид, че се разкайва. Тъкмо обратното — на Хейуърд се стори, че изразът на младия мохикан беше презрителен, дори малко свиреп, и че от учтивост към присъствуващите, както и поради почитта, която обикновено проявяваше към своя бял побратим, той се мъчеше да подтисне в себе си чувствата, готови да избухнат.
— И видяхте ли как ни заловиха? — запита след това Хейуърд.
— Чухме го — беше многозначителният отговор. — Индианският крясък е лесно разбираем за хора, които прекарват дните си в гората. Но когато слязохте на брега, ние бяхме принудени да пълзим като змии под листата. После напълно ви изгубихме от погледа си, а когато отново ви зърнахме, вече бяхте привързани за дърветата, готови да бъдете убити по индианския обичай.
— Освобождението ни е дело на провидението. Истинско чудо е било, че не сте сбъркали пътеката, защото хуроните се разделиха на две групи и във всяка имаше коне.
— Вярно е! Изгубихме следите ви и ако не беше Ункас, действително щяхме да поемем погрешната пътека. Отначало тръгнахме по пътя, който води през пущинака, защото сметнахме, и то напълно правилно, че диваците ще поведат пленниците си тъкмо нататък. Но когато изминахме много мили, без да видим нито едно счупено клонче, както ви бях посъветвал, у мене започна вече да се поражда съмнение, особено когато забелязахме, че всички следи бяха от мокасини.
— Поробителите ни бяха достатъчно предпазливи и ни накараха да се обуем като тях — каза Дънкън, като вдигна крак и показа мокасина от еленова кожа, който носеше.
— Ех, хитреци! Такива са си те! Но ние сме твърде опитни, за да бъдем измамени с такава проста хитрост.