Ястребово око обяви, че трябва вече да тръгват. Сестрите отново възседнаха конете, Дънкън и Дейвид стиснаха пушките си и тръгнаха по стъпките им; разузнавачът ги поведе, а мохиканите вървяха най-отзад. Дружината тръгна бързо по тясната пътека на север, като остави лековитата вода да се смесва безшумно с тази на близкото поточе, а телата на умрелите да се разлагат на върха на близкия хълм без никакъв погребален обред. Подобна участ е твърде обикновена за ония, които се сражават в горите, така че и сега тя не предизвика нито съчувствие, нито някакви разисквания.
ГЛАВА XIII
Пътят, избран от Ястребово око, минаваше през същите песъчливи полета, пресечени тук-там от долинки и ридове, които те бяха преминали сутринта като пленници на Магуа. Сега слънцето се беше наклонило към далечните планини и тъй като пътят им водеше през безкрайната гора, горещината не беше вече така непоносима. Поради това те напредваха сравнително бързо и преди здрачът да се бе спуснал, бяха изминали не малко мили.
Ловецът, подобно на дивака, чието водаческо място беше заел, сякаш инстинктивно налучкваше пътя по някакви невидими знаци. Той рядко намаляваше хода си и никак не се спираше да размишлява каква посока да поеме. Някой бърз и кос поглед към мъха на дърветата, от време на време към залязващото слънце или пък по посока на безбройните ручеи и рекички, които прекосяваше, това беше достатъчно, за да определи пътя и да избегне големите трудности. Междувременно гората започна да променя багрите си; изгубвайки онзи яркозелен цвят, който придаваше такава красота на нейните сводове, тя добиваше по-тъмни тонове — предвестници на края на деня.
Докато двете сестри се мъчеха да зърнат през дърветата златистите лъчи, които образуваха блестящ ореол около слънцето, прошарен тук-там с рубинови краски, и обагряха с лъскава златожълта ивица контурите на облаците, струпани недалеч над хълмовете на запад, Ястребово око се извърна внезапно и като посочи нагоре към величественото небе, каза:
— Това е знак за хората да се нахранят и да си починат. Колко по-добре и по-умно би било, ако те можеха да разбират езика на природата и да се поучат от птиците небесни и от горските зверове. Обаче за нас нощта скоро ще се свърши, защото, щом луната изгрее, ще трябва отново да потеглим. Спомням си, че през първата война се сражавах по тези места с макасците; тогава за пръв път пролях човешка кръв. За да попречим на онези кръвожадни гадини да отрежат скалповете ни, издигнахме нещо като укрепление. Ако знаците ми не ме лъжат, ние ще намерим това място на около петдесет крачки наляво оттук.
Без да чака съгласие, а още по-малко някакъв отговор от спътниците си, якият ловец навлезе смело в един гъсталак от млади кестенови дървета и започна така да разтваря клоните на многобройните издънки, които почти покриваха земята, като че очакваше на всяка крачка да открие някакъв предмет, който му е познат от по-рано. Паметта му не бе го измамила. След като премина няколкостотин фута през гъсталака, пълен с трънливи шипки, той се озова в едно открито място, в средата на което имаше ниска, зелена могила, а на върха й споменатото вече разрушено укрепление. Тази груба и запустяла постройка, издигната набързо в момент, когато необходимостта е налагала това, бе изоставена след преминаването на опасността и сега се рушеше безмълвно сред горската самота, пренебрегната и почти забравена подобно на обстоятелствата, които бяха станали причина за издигането й. Такива паметници на походи и сражения все още често се срещат в широкото междугранично пространство, което едно време разделяше враждебните провинции. Тези развалини, тясно свързани със спомените за колониалната история, напълно подхождат на мрачния характер на заобикалящата ги местност.
Покривът, направен от кората на дърветата, отдавна се бе срутил и смесил с пръстта, но огромните борови стволове, от които набързо е било сглобено укреплението, все още стояха по местата си, при все че единият ъгъл на грубата постройка се бе поддал на тежестта, поради което и останалата част заплашваше да рухне бързо. Докато Хейуърд и другарите му се бояха да се приближат до тази разрушена сграда, Ястребово око и индианците не само без страх, но и с явно любопитство се озоваха между ниските й стени. Ястребово око с интерес разглеждаше развалините както отвън, така и отвътре, сякаш спомените му се събуждаха всеки момент, а Чингачгук с гордостта на победител разправи на сина си на делаварско наречие кратката история на сражението, станало през младостта му в това уединено кътче. Чувствуваше се обаче една тъжна нотка, която се смесваше с възторга му и правеше гласа му както винаги мек и музикален.