Колко дълго измореният Дънкън пролежа в това състояние, сам той не разбра, Обаче присънилите му се видения отдавна бяха изчезнали, когато се стресна от леко потупване по рамото. Събуден от това докосване, колкото и слабо да бе то, той скочи на крака с объркан спомен за длъжността, която сам си бе наложил в началото на нощта.
— Кой е? — запита той, като посегна към мястото, където обикновено висеше сабята му. — Говори! Приятел или враг!
— Приятел — отвърна ниският глас на Чингачгук. После той показа към луната, която лееше меката си светлина през пролуките на дърветата точно над лагера им, и веднага прибави на своя развален английски език:
— Луната идва, а фортът на бял човек далеч, много далеч, време да тръгваме, когато сън затвори двете очи на французин!
— Право казваш! Извикай приятелите си и оседлай конете, докато аз събудя спътниците си.
— Ние сме будни, Дънкън — чу се от постройката мекият, сребрист глас на Алиса, — и след този освежителен сън сме готови да пътуваме бързо, но вие сте прекарали уморителната нощ в бдение заради нас, след като през целия ден понесохте толкова много трудности!
— По-добре кажете, че щях да бдя, ако коварните ми очи не ми бяха изневерили. Вече два пъти доказах, че не съм достоен да изпълня възложеното ми задължение.
— О, Дънкън, не отричайте това, което сте направили — прекъсна го усмихнато Алиса, като излезе от сянката на постройката и се появи сред лунната светлина в цялата прелест на освежената си красота. — Знам, че напълно се пренебрегвате, когато трябва да се грижите за себе си, но когато се касае до други, бдителността ви е безмерна. Не бихме ли могли да се побавим тук още малко, докато вие си починете. Имате толкова голяма нужда от това. На драго сърце, действително на драго сърце Кора и аз ще стоим на стража, докато вие и тези смели мъже си подремнете малко.
— Ако срамът можеше да премахне сънливостта ми, вече никога не бих затворил очи — каза смутеният младеж, взирайки се в откровеното лице на Алиса, където обаче не прочете насмешка, както подозираше, а само мила загриженост. — Горчивата истина е, че след като ви въвлякох в опасност поради небрежността си, аз нямам дори заслугата да съм пазил съня ви, тъй както подобава на един войник.
— Никой не може да укори Дънкън в подобна слабост. Хайде, вървете да спите. Вярвайте ми, ние, макар и слаби момичета, ще стоим достойно на пост.
Младият човек бе спасен от неловкото положение да говори повече за недостатъците си, тъй като в този момент Чингачгук възкликна, а синът му застана като закован, с напрегнато внимание.
— Мохиканите чуват, че се приближава неприятел! — прошепна Ястребово око, който се беше вече събудил и размърдал като всички. — Подушват опасност по вятъра!
— Пази боже! — възкликна Хейуърд. — Достатъчно кръв се проля.
Докато говореше, младият офицер грабна пушката си и тръгна напред, готов да изкупи своята небрежност, като доброволно изложи живота си, за да защити тези, които пазеше.
— Някое горско животно обикаля наоколо да си търси храна — каза той шепнешком, когато слабите, далечни звукове, които бяха стреснали мохиканите, достигнаха до ушите му.
— Шт! — отвърна внимателно заслушаният разузнавач. — Човек е, дори и аз различавам сега стъпките му, колкото и слаби да са сетивата ми в сравнение с тези на индианците! Онзи негодник, хуронът, трябва да се е натъкнал на някои от разузнавачите на Монкалм и са тръгнали по следите ни. Не ми се ще да проливам повече човешка кръв на това място — прибави той и огледа загрижено неясните предмети, които го заобикаляха. — Но това, което трябва да стане, ще стане! Заведи конете в укреплението, Ункас, а вие, приятели, го последвайте! Колкото и да е старо и негодно, то все пак ни предлага прикритие, а в него и друг път са кънтели пушки!
Нареждането му бе веднага изпълнено. Мохиканите въведоха конете в разрушеното укрепление, където се събраха всички в пълно мълчание.
Звукът на приближаващите стъпки сега беше толкова ясен, че не можеше вече да има никакво съмнение. Скоро се чуха и гласове, които си подвикваха един на друг на индианско наречие. Ловецът прошепна на Хейуърд, че говорят на хуронски. Когато индианците стигнаха до мястото, където конете бяха навлезли в гъсталака, заобикалящ укреплението, те, изглежда, се объркаха, защото изгубиха следите, които ги бяха направлявали досега.