По гласовете им личеше, че се бяха събрали около двадесетина мъже, чиито различни мнения и съвети се смесваха в шумна глъчка.
— Тези мошеници знаят къде ни е слабото място — прошепна Ястребово око, който беше застанал до Хейуърд в тъмната сянка и гледаше през пролуките на гредите, — иначе нямаше да се шляят като жени. Слушай ги, гадините! Като че всеки има два езика и само един крак.
Колкото и смел да беше Дънкън в борбата, в този момент на напрегнато очакване не можеше, да даде никакъв отговор на тази спокойна и точна забележка на ловеца. Той само стисна по-силно пушката си и прикова очи в тясната пролука, през която все по-загрижено наблюдаваше огряната от луната сцена. След това се чу един по-плътен глас, който сигурно беше на водача им, защото всички се смълчаха, а това показваше с какво уважение посрещаха заповедите или по-скоро съветите му. След това по пращенето на сухите съчки и по шумоленето на листата стана ясно, че диваците се разпръснаха, за да търсят загубените следи. За щастие на преследваните бледата лунна светлина, която осветяваше малкото пространство около укреплението, не бе достатъчно силна, за да проникне през дълбоките сводове на гората, където всичко бе покрито с измамлива сянка. Търсенето се оказа безплодно, тъй като пътниците бяха преминали бързо късото разстояние между пътеката и храста и всяка следа от стъпките им се губеше в тъмната гора.
Обаче не след дълго се чу как неукротимите диваци претърсват храстите и постепенно се приближават до вътрешния край на гъстия пояс от млади кестенови дървета, който обкръжаваше малкото пространство край укреплението.
— Идат — прошепна Хейуърд, като се опитваше да провре пушката си през една пролука между гредите. — Да стреляме, когато приближат.
— Дръжте се в сянката — отвърна разузнавачът. — Чаткането на кремъка и миризмата дори на едно зрънце барут ще доведе онези гладни гадини вкупом при нас. Ако е угодно богу да се сражаваме, за да запазим скалповете си, доверете се на опитността на хора, които познават обичаите на диваците и не бягат, когато се разнесе бойният вик.
Дънкън хвърли поглед назад и видя, че разтрепераните сестри се свиваха в далечния ъгъл на постройката, а мохиканите бяха застанали в сянката като два стълба, готови и очевидно пълни с желание да се бият, когато това се наложи. Като овладя нетърпението си, Хейуърд отново погледна навън и зачака мълчаливо това, което щеше да стане. В този миг гъсталакът се разтвори и един висок, въоръжен хурон направи няколко стъпки в откритото пространство. Докато гледаше втренчено към безмълвното укрепление, лунните лъчи осветиха напълно мургавото му лице, по което бе изписано учудване и любопитство. Той изпусна възклицанието, което у индианците обикновено изразява почуда, и като извика нещо с тих глас, скоро привлече при себе си един свой другар.
Тези деца на леса постояха заедно няколко минути и като сочеха към рушащата се постройка, разговаряха на неразбираемия език на своето племе. Сетне тръгнаха напред с бавни и предпазливи стъпки, като всеки миг се спираха да погледнат към укреплението. Те приличаха на изплашени елени, чието любопитство се бори със събудения им страх. Кракът на единия от тях стъпи внезапно на могилката и той се наведе, за да разгледа какво беше това. В този миг Хейуърд забеляза, че разузнавачът разхлабва ножа в ножницата си и навежда надолу дулото на пушката си. Като направи същите движения, младият човек се приготви за борба, която сега изглеждаше неизбежна.
Диваците бяха толкова наблизо, че и най-малкото движение на конете или дори по-шумно вдишване биха могли да издадат бегълците. Но като разбраха какво представлява могилката, вниманието на хуроните бе привлечено другаде. Те заговориха с нисък и тържествен глас, сякаш обхванати от благоговение, дълбоко примесено със страхопочитание. После се отдръпнаха предпазливо назад с приковани в постройката очи, като че очакваха да видят призраците на умрелите да излизат от безмълвните й стени. Когато стигнаха края на откритото пространство, те навлязоха бавно в гъсталака и изчезнаха.
Ястребово око спусна приклада на пушката си до земята и като въздъхна дълбоко и с облекчение, възкликна с ясен шепот:
— Да! Те уважават мъртвите и това спаси собствения им живот, а може би и живота на хора, по-достойни от тях.