Туристът или човекът с разклатено здраве, или любителят на природни красоти, който сега седи в своята карета с четири коня и се разхожда из местата, които се опитахме да опишем, тръгнал да търси здраве, удоволствие или сведения за минали събития, както и онзи, който плава към своята цел по каналите, прокарани впоследствие, не трябва да си мисли, че прадедите му така лесно са прекосявали тези хълмове или са се борили с тези реки. Пренасянето на едно-единствено тежко оръдие тогава често пъти се е смятало за равнозначно на спечелена победа, ако, разбира се, трудностите по превоза не са го отдалечавали толкова много от необходимите гюллета, че да стане то по-безполезно от ненужна желязна цев.
Всички тези неблагоприятни обстоятелства утежняваха положението на решителния шотландец, който сега защищаваше Уилиам Хенри. Наистина противникът бе пренебрегнал хълмовете, но умело бе разположил батареите си в полето и войниците му ги използуваха енергично и умно. Срещу тези нападения обсадените бяха в състояние да противопоставят само несъвършената и набързо подготвена отбрана, която можеше да им осигури една крепост в пущинака.
През следобеда на петия ден от обсадата и на четвъртия от собственото му участие в нея майор Хейуърд се възползува от току-що оповестеното кратко затишие за преговори с неприятеля и се отправи към един от крепостните насипи край водата, за да подиша чистия въздух, който лъхаше от езерото, и да види как върви обсадата. Като се изключи самотният часовой, който крачеше по насипа, около Дънкън нямаше никой, тъй като артилеристите също бяха побързали да се възползуват от временното затишие. Вечерта беше приятно спокойна и лекият ветрец, полъхващ откъм бистрата вода, беше свеж и ободрителен. Изглеждаше, че с преставането на рева на оръдията и свистенето на гюллетата природата бе използувала случая, за да се покаже в най-нежния си и най-привлекателен вид. Слънцето обливаше земята с цялото си великолепие на прощалните си лъчи, но нямаше задухата, характерна за годишното време и климата. Планините изглеждаха зелени, свежи и прелестни, омекотени от спокойната светлина и от сенките, хвърлени от леките изпарения, издигащи се между тях и слънцето. Безброй островчета лежаха в Хорикън — някой ниски, сякаш потънали във водата, други издигнати високо над нея, като малки хълмчета от зелено кадифе; между тях рибарите на обсаждащата армия спокойно караха леките си лодки или стояха в тях върху огледалната му повърхност, отдадени на мирното си занятие.
Пейзажът беше едновременно оживен и спокоен: природата беше нежна и величествена, а хората — според нрава си — оживени и игриви.
Две малки белоснежни флагчета се развяха — едното на най-издадения ъгъл на форта, а другото на предната батарея на обсаждащите. Това бяха знаци за временното примирие, което съществуваше не само в действията, но както изглеждаше, и в настроението на воюващите. Зад тях изтежко разтваряха и огъваха копринените си дипли знамената на двете съперници: Англия и Франция.