Челната колона, предвождана от Хейуърд, вече бе стигнала до дефилето и полека-лека се загубваше от погледа, когато някаква глъчка привлече вниманието на Кора към една група изостанали назад войници. Един отлъчил се доброволец заплащаше за недисциплинираността си с цената на същите вещи, които го бяха накарали да напусне мястото си в строя и които сега индианците му ограбваха. Той имаше яка снага и беше твърде алчен, за да се раздели с плячката си без борба. Намесиха се хора и от двете страни — едните да предотвратят, а другите да подпомогнат грабежа. Започнаха да се чуват високи и ядосани гласове и сякаш като по магия се появиха сто дивака там, където преди минута се виждаха само дузина. Точно тогава Кора забеляза фигурата на Магуа да се промъква между сънародниците си и да говори със злокобно, изкусно красноречие. Жените и децата се спряха и събраха накуп като изплашени и пърхащи птици. Но алчността на индианеца скоро бе удовлетворена и отделните колони отново потеглиха бавно напред.
Диваците се отдръпнаха и изглежда, решиха да оставят враговете да продължат пътя си необезпокоявани. Но когато групата на жените се приближи към тях, ярките цветове на един шал привлякоха погледа на един див хурон. Той тръгна да го грабне без никакво колебание. Жената по-скоро от уплаха, отколкото от любов към красивия шал обви детето си с него и още по-силно притисна и детето, и шала към гърдите си. Кора тъкмо искаше да посъветва жената да изостави шала, когато дивакът го пусна и грабна разпищялото се дете от прегръдките й. Като остави всичко на алчните ръце на онези, които се бяха насъбрали около нея, майката се втурна обезумяла да си вземе обратно детето. Индианецът се усмихна мрачно и протегна едната си ръка, за да покаже, че е готов да направи размяна, а с другата бе хванал детето за краката и го размахваше над главата си, сякаш за да увеличи цената на откупа.
— Ето… ето тук… ето… всичко… всичко — викаше задъханата жена, като късаше по-дребните части от облеклото си с разтреперани пръсти. — Вземи всичко, но ми върни детето.
Дивакът ритна презрително евтините й парцали и като видя, че шалът бе станал плячка на друг, подигравателната му и мрачна усмивка се измени в жестока гримаса. Той удари главата на детето в една скала и захвърли треперещите му останки в самите й крака. За миг майката стоеше като някаква статуя на отчаянието, вперила обезумял поглед в обезобразеното дете, което до преди малко се усмихваше и гушеше в обятията й. След това вдигна очи и лице към небето, сякаш призоваваше бога да порази този, който бе извършил това грозно деяние. Но тя бе пощадена от греха на подобна молитва, защото, побеснял от разочарование и възбуда пред вида на кръвта, хуронът стовари томахавката си и върху нейната глава. Майката се строполи под удара и падна, притискайки и в смъртта детето си със същата всеобхватна любов, с която бе трептяла над него, когато беше живо.
В този опасен момент Магуа сложи ръце на уста и нададе злокобен и ужасен вой. При този добре познат вик разпръснатите индианци се втурнаха, както конете политат напред, когато чуят сигнала за тръгване. По полето и през горските сводове се понесоха такива крясъци, каквито рядко преди това са излизали от човешка уста. Тези, които ги чу ха, се смразиха от ужас, може би малко по-слаб от уплахата, която човек би изпитал при прозвучаване на тръбите на последния съд.
При този сигнал повече от две хиляди разсвирепели диваци изскочиха откъм гората и се нахвърлиха през мрачното поле с инстинктивна готовност за бой. Няма да се спираме подробно на ужасите, които последваха. Смъртта се ширеше навред, и то в най-страшния и отвратителен вид. Съпротивлението само разпалваше убийците, които нанасяха жестоките си удари дълго след като жертвите им не можеха да се съпротивляват. Кръв се лееше като буен поток. Разгорещени и подлудени от тази гледка, мнозина от туземците коленичеха на земята като дяволи и тържествуващо и жадно пиеха от червените струи.