Като съжаляваме дълбоко за тази слабост на една посестрима муза, ние веднага ще се оттеглим от неприкосновената и област в границите на собственото ни скромно призвание.
Третият ден от завладяването на форта приближаваше към своя край, обаче разказът ни налага да задържим още читателя край бреговете на „Светото езеро“. Когато видяхме за последен път околностите на крепостта, те бяха изпълнени с глъчка и насилие. Сега тук цареше тишина и смърт. Изцапаните с кръв победители си бяха отишли. Лагерът им, който доскоро кънтеше от веселието на победоносната армия, сега стоеше като безмълвен и изоставен градец от колиби. Крепостта представляваше димяща развалина; обгорени греди, останки от експлодирали топове, парчета от каменния зид покриваха в безпорядък землените насипи…
Рязка промяна бе настъпила и във времето. Слънцето бе скрило топлината си зад непроницаема маса от изпарения и стотици човешки тела, които бяха почернели от палещите августовски лъчи, сега се бяха вкочанили от преждевременно настъпилия ноемврийски студ. Къдравите, чисто бели мъгли, които по-рано се носеха на север над хълмовете, сега се връщаха като безкрайна тъмна завеса, подгонена от яростна буря. Огледалната повърхност на Хорикън бе изчезнала и на нейно място зелените и разярени води плискаха ядно бреговете, сякаш с възмущение изхвърляха нечистотиите си върху осквернения бряг. Бистрото вирче бе запазило нещо от своето очарование, но сега в него се отразяваше само тъжният мрак на надвисналото небе. Приятно влажната атмосфера, която обикновено украсяваше гледката, като забулваше резките очертания и омекотяваше острите форми, бе изчезнала и суровият северен вятър, който нахлуваше над широко разпрострялата се водна повърхност, бе така остър, че не оставяше нищо на въображението.
Жестока стихия бе изсушила зеленото поле, което изглеждаше като поразено от унищожителна светкавица. Само тук-там се издигаше по някой тъмнозелен кичур растителност — най-ранният плод на почвата, напоена с човешка кръв. Целият пейзаж, който при хубава светлина и благоприятна температура изглеждаше тъй прекрасен, сега бе приел образа на алегорична картина на живота, в която предметите се виждаха в своите най-груби, но и най-естествени цветове, без омекотяващото въздействие на каквито и да било сенки.
След преминаването на вихрушките самотните и сухи стръкове трева се изправиха отново, строгите очертания на скалистите планини се разкриха прекалено ярко в своята голота и окото напразно търсеше облекчение, като се мъчеше да прониже безкрайната пустота на небето, закрито с тъмна завеса от парцаливи, движещи се изпарения.
Вятърът вееше неравномерно — понякога се носеше изтежко, ниско над земята, сякаш шепнеше стенанията си в студените уши на умрелите, а после засвирваше с плачевен и пронизителен глас и се втурваше в гората, като изпълваше въздуха с листа и клони, които разпръскваше по пътя си. Сред този дъжд от листа няколко гладни гарвана се бореха със силния вятър, но щом той преминеше зеления океан от дървета, те с удоволствие спираха където им паднеше и се отдаваха на своя отвратителен пир.
Накъсо казано, тук владееше само пустош и униние. Сякаш всички, които бяха дошли да осквернят това място, бяха покосени с един удар от безмилостната ръка на смъртта. Но забраната бе вдигната и за пръв път, след като виновниците за онези грозни деяния си бяха отишли, живи същества се осмелиха да се приближат тук.
Този ден, около един час преди залез слънце, петима мъже се показаха откъм поляната, където пътят за Хъдзън навлизаше в гората, и тръгнаха по посока към разрушения форт. Отначало те вървяха бавно и предпазливо, сякаш с неохота се приближаваха към ужасната местност или се страхуваха да не би страшните случки отново да се повторят. Една лека фигура предшествуваше останалите и вървеше предпазливо и пъргаво; от това личеше, че е туземец. Водачът се изкачваше да разучи всяка могилка и с движения показваше на другарите си пътя, който смяташе, че е най-благоразумно да следват. А и на тези, които вървяха след него, не липсваше предпазливостта и предвидливостта, необходими за горска война. Един от тях — той също бе индианец — се движеше малко встрани и наблюдаваше края на гората с очи, които отдавна бяха свикнали, да разпознават н най-незначителните знаци за опасност. Останалите трима бяха бели, макар облеклото им по вид и цвят да отговаряше на изискванията на този рискован поход — те следваха една оттегляща се в пустошта армия.