Чингачгук се приближи към обезобразеното тяло и като го обърна, откри отличителните черти на едно от съюзните шест племена, които, когато се сражаваха на страната на англичаните, проявяваха смъртна враждебност към неговото племе. Като подритна презрително отвратителния труп, той се извърна от него с такова безразличие, с каквото би се отнесъл към трупа на животно. Разузнавачът схвана значението на действието му и продължи замислен пътя си, като сипеше укори срещу френския командир с предишното си озлобление.
— Само на мъдростта и на безкрайната сила е позволено да унищожава! хора в такова множество — прибави той, — тъй като само тя знае защо е необходимо да се извърши подобно нещо. Може ли някой друг да замести божиите създания? Според мене е грешно да убиеш втори елен, преди да си изял първия, освен ако това се налага поради военен поход или засада. Друг е въпросът, когато се касае до неколцина бойци в открит и суров бой, защото за тях е редно да умрат с пушка или томахавка в ръка — според това, дали са бели, или червенокожи. Ункас, ела насам, момко, и нека гарваните накацат върху мингозеца. Често съм виждал това и зная, че те имат голяма слабост към месото им. Да оставим поне птиците да следват повелението на природата си.
— Хъх! — възкликна младият мохикан, като се издигна на пръсти и впери поглед напред. Движението и възклицанието му изплашиха гарваните и ги пропъдиха да търсят друга плячка.
— Какво има, момко? — прошепна разузнавачът, като се посниши и клекна като пантера, която се готви да скочи. — Дано провидението ни е изпратило някой закъснял французин, който търси плячка. Надявам се, че „Еленоубиеца“ днес ще се отличи особено много!
Ункас не отговори, а се завтече към един храст. След миг го видяха да издърпва оттам парче от зеления воал на Кора и да го размахва победоносно. Движенията, показаният предмет и викът, който отново се разнесе от устата на младия мохикан, привлякоха към него и останалите от групата.
— Детето ми! — каза Мънроу бързо и в пълно отчаяние. — Дайте ми детето!
— Ункас ще се опита! — беше краткият и трогателен отговор.
Простичкото, но многозначително уверение не бе разбрано от бащата, който грабна парчето воал и го смачка в ръката си; очите му зашариха трескаво между храстите, сякаш едновременно се надяваше и страхуваше от тайната, която те могат да разкрият.
— Тук няма никакви мъртъвци — каза Хейуърд. — Изглежда, че насам бурята не се е разразила.
— Това е съвсем очевидно и е по-ясно дори от небето над главите ни — отвърна спокойно разузнавачът. — Но или тя, или тези, които са я ограбили, са минали покрай този храст; аз помня това парче плат, с него тя закриваше лицето си, което всички обичаха да гледат. Ункас, ти си прав: тъмнокосата девойка е била тук и е побягнала като подплашено сърне към гората. Никой, който може да бяга, няма да се остави да го убият. Нека потърсим следите, които е оставила; понякога си мисля, че за очите на индианеца дори и колибрите оставят диря във въздуха.
При този намек младият мохикан се стрелна напред и разузнавачът не беше още довършил изречението си, когато Ункас нададе тържествуващ вик откъм гората. Когато стигнаха там, разтревожените мъже видяха друго парче от воала да се развява върху долния клон на един бук.
— Полека, полека — каза разузнавачът, като протегна дългата си пушка пред нетърпеливия Хейуърд. — Сега вече знаем работата си, обаче не трябва да разваляме хубавата следа. Една прибързана стъпка може да ни докара цели часове неприятности. А неприятности и без това имаме достатъчно. Това поне не може да се отрече.
— Господ да те благослови, господ да те благослови, достойни човече! — възкликна Мънроу. — Къде тогава са избягали и къде се намират дечицата ми?
— Пътят, който са поели, зависи от много случайности. Ако са тръгнали сами, вероятността да обикалят е толкова голяма, колкото и да са взели права посока, и може да са на десетина мили от нас; но ако хуроните или кои да е други канадски индианци са сложили ръка върху им, навярно сега са близо до границата на Канада. Но какво значение има това? — продължи решителният разузнавач, като забеляза голямата загриженост и разочарование на слушателите си. — Ето, мохиканите и аз сме на единия край на дирята и разчитайте на думите ми, ще намерим и другия край, ако ще момичетата да са на сто левги разстояние! Полека, полека, Ункас, ти си нетърпелив като градски човек. Забравяш, че лекият крак оставя неясна следа!