— Ето нещо като следа от стъпка на човек, който е бил с обуща. Може ли тя да е на нашия приятел?
— Махни леко листата, иначе ще развалиш следата. Ето! Това е отпечатък от стъпало, обаче то е на тъмнокосата девойка и е твърде малко за човек с неговата благородна височина и внушителен вид. Певецът би го покрил само с петата си.
— Къде? Нека погледна стъпките на детето си — каза Мънроу, като бутна настрани вейките на храстите и се наведе нежно над почти заличената диря. При все че стъпката, която бе оставила отпечатъка, трябва да е била лека и бърза, тя все пак ясно се виждаше. Старият воин я разгледа и докато се взираше, очите му овлажняха. Преди бащата да се изправи, Дънкън видя как пареща сълза ороси мястото, през което бе минала дъщерята. Като искаше да потуши мъката на стария човек, която всеки момент заплашваше да избухне въпреки външната му сдържаност, Хейуърд реши да отвлече с нещо вниманието му и затова каза на разузнавача:
— Понеже сега имаме неопровержими следи, нека започнем търсенето. В такова време минутата е като век за пленниците.
— Не най-бързият елен достига най-далече — отвърна Ястребово око, без да отмества очи от различните следи, които бяха попаднали под погледа му. — Знаем, че оттук са минали бесният хурон, тъмнокосата и певецът, но къде е онази с русите къдрици и сините очи? Макар и малка и далеч не така смела като сестра си, тя все пак е толкова хубава за гледане и приятна за общуване! Та нима тя няма приятели, които да се погрижат за нея?
— Да не дава господ да остане без приятели! Нима сега не сме тръгнали нея да дирим! Колкото се отнася до мене, аз не ще престана да я търся, докато не я намеря.
— В такъв случай може би ще се наложи да тръгнем по различни пътища, защото оттук тя не е минала, колкото и лека и малка да е стъпката й.
Хейуърд се дръпна назад и сякаш цялата му готовност да тръгне в миг се изпари. Без да обръща внимание на тази внезапна промяна в настроението на младежа, разузнавачът, след като се замисли за момент, продължи:
— Никоя жена не може да остави в тази пустош подобни следи освен тъмнокосата или сестра й. Знаем, че едната е била тук, но къде са дирите на другата? Нека продължим по този път и ако не намерим нищо, ще се върнем обратно на полето и тръгнем по друга следа. Стъпвай напред, Ункас, и наблюдавай сухите листа. Аз гледам храстите, а пък баща ти ще души по земята. Хайде, приятели, слънцето започва да се скрива зад хълмовете.
— Не мога ли и аз да направя нещо? — запита нетърпеливият Дънкън.
— Вие! — повтори разузнавачът, който заедно с червенокожите си приятели вече беше тръгнал по предначертания от него път. — Да, вие бихте могли да вървите зад нас, но внимавайте да не стъпчете следите.
Преди да бяха изминали петнадесет-двадесет ярда, индианците спряха и се загледаха в някакви следи по земята. Те сториха това с по-голямо от обичайното си старание. Бащата и синът заговориха бързо и високо, като ту се взираха в предмета, на който се възхищаваха, ту се поглеждаха един друг с най-искрено удоволствие.
— Открили са малкото краче! — възкликна разузнавачът, като продължи да върви напред, без да обръща вече внимание на собственото си задължение. — Какво има тук? Да не би да е имало някаква засада! Не, кълна се в най-вярната пушка, това са пак копитата на онези коне с особения вървеж! Сега вече цялата тайна е разкрита и всичко е ясно като северната звезда в полунощ. Да, ето къде са се качили. Тук конете са чакали, вързани за някоя фиданка. Ето и широкия път, който води на север, право към Канада.
— Но все още няма следа от Алиса — от по-младата мис Мънроу — каза Дънкън.
— Освен ако онази лъскава дрънкулка, която Ункас току-що Вдигна от земята, не се окаже именно следа от Алиса. Подай я насам, за да можем и ние да я видим.
Хейуърд веднага позна, че това бе един малък накит, който Алиса обичаше да носи; силната памет на влюбения му спомни, че през фаталната сутрин на клането беше видял накита да виси на хубавата шия на възлюбената му. Той грабна скъпата вещ, притисна я силно до туптящото си сърце и докато казваше какво представлява, тя изчезна пред очите на смаяния разузнавач, който напразно я търсеше по земята.
— Гледай, гледай! — възкликна разочарованият Ястребово око, като престана да разравя листата със задната част на пушката си. — Отслабването на зрението е положителен признак на остаряване. Такава лъскава дрънкулка, а аз да не мога да я видя! Нищо, нищо, все още мога да разпозная едва забележимата цев на някоя пушка, а това е достатъчно, за да се разрешат всички спорове между мене и мингозците. Но много ми се иска да намеря това нещичко, дори и само за да го занеса на собственичката му, а това значи да стигнем края на нашия доста дълъг път. Сега между нас и тях е широката река св. Лаврентий, а може би и самите големи езера.