— И това е още една причина да не забавяме похода си — отвърна Хейуърд. — Така че да тръгваме.
— Казват, че младата кръв и горещата кръв са едно и също нещо. Не сме тръгнали на лов за катерички, нито пък да гоним елени към Хорикън, а да скитаме в продължение на дни и нощи, да преминаваме през такива пусти места, дето рядко стъпва човешки крак и дето никакви книжни знания не могат да ни помогнат. Един индианец никога не тръгва на такова пътешествие, без да изпуши лулата си край огъня на съвета. Макар да съм човек с бяла кожа, в това отношение аз почитам техните обичаи, тъй като виждам, че са мъдри и разумни. Така че сега ще се върнем, ще си накладем тази вечер огън сред развалините на стария форт, а на сутринта ще бъдем бодри и готови да предприемем работата си като мъже, а не като бъбриви жени или нетърпеливи момчета.
ГЛАВА XIX
Вечерните сенки се бяха спуснали и увеличаваха мрачния вид на местността, когато групата навлезе в развалините на Уилиам Хенри. Разузнавачът и другарите му веднага започнаха приготовления за пренощуване там, но сериозният им и сдържан вид показваше до каква степен необикновените ужаси, на които неотдавна бяха станали свидетели, бяха подействували дори и на техните закалени нерви. Те опряха няколко останки от греди до една опушена стена и когато Ункас ги покри леко с трева, решиха, че временното им жилище е готово. Като свърши работата си, младият индианец посочи към грубата колиба, а Хейуърд разбра мълчаливия му жест и подкани любезно Мънроу да влезе вътре. После остави опечаления стар човек самичък с мъката му и веднага излезе на открито, тъй като беше твърде много възбуден, за да се отдаде на почивката, която бе препоръчал на стария си приятел.
Докато Ястребово око и индианците палеха огън и вечеряха със сушено мечо месо, младият човек отиде да посети онази част от разрушения форт, която гледаше към гладката повърхност на Хорикън. Вятърът бе утихнал и вълните се удряха върху песъчливия бряг по-слабо и равномерно. Облаците, сякаш изморени от яростната си гонитба, се разкъсваха, като по-тежките се събираха на черни маси над водата или се промъкваха между върховете на планините като разпръснати ята птици, които пърхат с криле над гнездата си. Тук-там някоя огненочервена звезда се мъчеше да проникне през изпаренията, носени от вятъра, и осветяваше неприветливото небе със своя мрачен блясък. Непроницаем мрак вече беше обвил пазвите на околните планини, а полето се беше проснало като обширна, запустяла костница, без какъвто и да било звук или шепот, който да обезпокои съня на нейните многобройни и злочести обитатели.
В продължение на много минути Дънкън стоя там и унесено наблюдаваше тази картина, така страшно свързана с миналото. Очите му блуждаеха от подножието на насипа, където горските жители бяха насядали край блещукащия огън, към слабата светлина, която още се виждаше на небето, а после се взираха дълго и тревожно в плътния мрак, обвил мястото, където почиваха умрелите. Не след дълго той започна да си въобразява, че оттам се носят някакви необясними звуци — толкова слаби и неясни, че човек не можеше да определи какви са и дали въобще се чуват. Засрамен от страховете си, младият човек се обърна към езерото и се опита да отвлече вниманието си с отраженията на звездите, които неясно трептяха по раздвижената повърхност на водата. Но прекалено напрегнатият му слух продължаваше да изпълнява неблагодарната си длъжност, като че ли искаше да го предупреди за някаква дебнеща опасност. Най-после съвсем ясно се чуха бързи стъпки, които сякаш пробягваха в тъмнината. Тъй като вече му беше невъзможно да сдържа безпокойството си, Дънкън се обърна с тих глас към разузнавача и го помоли да се качи при него на насипа. Ястребово око прехвърли пушката си на рамо и се подчини с такъв спокоен и невъзмутим вид, сякаш искаше да докаже колко е сигурен в убежището им.
— Чуйте — каза Дънкън, когато другият бавно се приближи до лакътя му. — От полето се носят някакви спотаени шумове, които може би показват, че Монкалм не е напуснал напълно мястото на победата си.
— Значи ушите вършат по-добра работа от очите — каза необезпокоеният разузнавач, който току-що бе сложил между зъбите си парче мечо месо и сега говореше бавно и неясно като човек, чиято уста върши две работи едновременно. — Самият аз го видях в Тай, където се е затворил с цялата си войска. Тези ваши французи, когато извършат нещо успешно, обичат да си потанцуват и да се повеселят с жени.