— Шт! Говорете по-тихо, защото не знаем кой може да ни чуе, пък мингозците са хитро племе. А що се отнася до Ункас, той е там, на полето, и макасците, ако има такива около нас, ще си намерят еша.
— Смятате, че Монкалм не е прибрал всичките си индианци, така ли? Нека предупредим нашите другари, за да сме готови, с оръжие в ръка. Тук сме петима мъже, свикнали да посрещат неприятеля.
— Нито дума пред тях, ако държите на живота си. Погледнете сагамора как седи пред огъня като истински голям индиански вожд! Ако там в мрака има дебнещи врагове, те никога не биха познали по вида му, че подозираме някаква близка опасност.
— Но те могат да го открият и това ще е сигурна смърт за него. Фигурата му се вижда съвсем ясно на светлината на онзи огън и той ще е първата, неизбежна жертва.
— Не може да се отрече, че сега говорите самата истина — отвърна разузнавачът по-загрижено, отколкото друг път. — И все пак какво може да се направи? Само един подозрителен поглед може да ни навлече някакво нападение, преди да сме готови да го посрещнем. По вика, който отправих към Ункас, бащата е разбрал, че съм подушил нещо. Сега ще му кажа, че сме попаднали на следите на мингозците. Индианската му природа ще го научи как да постъпи.
Разузнавачът допря пръсти до устата си и нададе тих съскащ звук, който отначало накара Дънкън да се стресне, тъй като му се стори, че е чул змия. Чингачгук стоеше сам и размишляваше, опрял глава на ръката си, но в момента, когато чу предупреждението на животното, чието име носеше, той вдигна глава и тъмните му очи заоглеждаха бързо и проницателно навред около него. Единствено това внезапно и може би неволно движение издаде учудването или тревогата му. Пушката му лежеше недокосната недалеч от ръката му и очевидно той дори не я забелязваше. Томахавката, коя го за свое удобство бе разхлабил на пояса си, падна и сега лежеше на земята, а цялата му фигура беше като на човек, отпуснал всичките си нерви и мускули, за да си починат. Той ловко зае предишното си положение, само че сега опря глава на другата си ръка, сякаш само за да отмори ръката си. След това зачака резултата със спокойствие и смелост, които само един индиански воин знае как да прояви.
Но Хейуърд видя, че докато за по-неопитния наблюдател мохиканът изглеждаше, че спи, всъщност ноздрите му бяха разширени, главата му бе извърната малко на една страна, за да може още по-добре да слуша, а очите му непрестанно стрелкаха бързи погледи върху всички предмети, които можеше да обхване.
— Погледнете този благороден човек! — прошепна Ястребово око, като стисна ръката на Хейуърд. — Той знае, че един поглед или едно движение могат да развалят плановете ни и да ни предоставят на милостта на онези дяволи …
Той бе прекъснат от блясъка и пукота на пушка. Въздухът се изпълни с огнени искри точно около онова място, където очите на Хейуърд все още стояха приковани с възторг и почуда. Когато погледна втори път, забеляза, че в бъркотията Чингачгук бе изчезнал. Междувременно разузнавачът бе насочил напред пушката си, готов да си послужи с нея, и нетърпеливо чакаше момента, когато неприятелят ще се появи. Но изглежда, че с този единствен и безполезен опит, насочен срещу живота на Чингачгук, нападението бе свършило. Веднъж или дваж на двамата мъже се стори, че до слуха им достига шум от далечно шумолене на храсти, сякаш някакви тела с непознат вид се промъкваха през тях. А скоро след това разузнавачът показа вълците, които тичаха стремглаво, пропъдени от някакъв натрапник, който прекосяваше техните владения. След няколко минути нетърпеливо чакане те чуха как нещо се хвърли във водата и това незабавно бе последвано от пукот на друга пушка.
— Това е Ункас! — каза разузнавачът. — Момъкът има чудесна пушка! Познавам гласа и така добре, както бащата познава гласа на детето си, тъй като аз сам я носих, докато се сдобия с по-добра.
— Какво може да означава това? — запита Дънкън. — Наблюдават ни и както изглежда, обречени сме на гибел.
— Онези разпръснати главни показват, че нещо недобро е било замислено, а пък този индианец е доказателство, че никаква беда не се е случила — отвърна разузнавачът, като отново преметна пушката си през рамо и последва Чингачгук, който точно тогава се появи сред осветения от огъня кръг в средата на форта. — Е, сагамор, какво има? Мингозците сериозно ли ни нападат, или това е някое от онези влечуги, които дебнат подир войската след свършване на битката, за да скалпират мъртвите и после да се хвалят пред жените със смелите си дела срещу белокожите.