Петър Бобев
Последният му полет
Ятото бързо набираше височина. Огреният от слънцето, назъбен като трион италиански бряг, в който се стържеха налитащите вълни, потъваше някъде назад, избледняваше и се стопяваше в мъглявината на морските изпарения. Отдолу блестеше Адриатика, огромен, лъскав като син сатен, нагънат в леки копринени тръпки и ошарен в чудна мозайка от белите отражения и тъмносините сенки на облаците.
Последен полет! Последен полет!
И край! Край на този неспирен кошмар — войната! Край на ужаса пред връхлитащия вражи самолет, пред зловещо зиналите дула на оръжията му, пред бляскащите огънчета от тези дула, пред сребристите дири на снарядите, опасващи самолета в коварната си паяжина, сред която дебне смъртта…
Най-сетне изминаха определените полети и сега го чака наградата, заслужената награда. Ще се прибере пак там, в Илиноис, ще купи работилницата на бай Спиро, ще си вземе вила и кола, ще заживее охолно.
Ще опита да забрави войната! Ще престане да се събужда нощем, облян в пот… Огън, пламъци, пламъци, които избухват отвред, и пропадане, падане, падане в някаква бездънна пропаст…
„Ястреба“ — тъй го наричаха в ескадрилата. Досега, след толкова схватки, винаги се измъкваше невредим. И все пак подир всяка победа, когато проследяваше надолу пламтящата спирала на простреляния противник, някакво досадно чувство стягаше гърдите му, задушаваше доволството от победата, сякаш шепнеше: „Е, добре! И този път се отърва. Но следващия, следващия?“
Машината ревеше и се възземаше стремглаво нагоре, притиснала тялото му към седалката. Набъбналите кумулуси, чиито основи сякаш бяха отрязани с нож, връхлетяха върху му. Неволно пилотът стисна лоста. Машината се вряза в блестящата пара, изчезна в белия хаос, в някакъв странен свят, без време и без посока. Секунда-две-три — изведнъж самолетът се откопчи от лепкавата прегръдка на мъглата, небето отново засия, слънчевите отблясъци затрептяха по двата му корпуса.
Най-сетне край!
Ще се прибере, ще се ожени, бащата на Елиз вече няма да пречи… Елиз, откога не бе я виждал! Споменът за нея, поизбледнял сред всекидневните опасности, сред разгулните нощи при кратките отпуски, отново се избистри. Сякаш жив, пред него, върху кръстачката на мерника, изплува един мил образ с дяволита усмивка и две сини очи, които стопляха сърцето му.
Що ли биха казали другите летци, ако можеха да надзърнат в мисълта му? Гледайте, гледайте — ще се задавят те от смях в бара, пред празните бутилки, — нашият Ястреб, летецът без нерви, героят с цяла шепа медали за храброст — мечтае за дом, за жена, за деца…
Наоколо прелитаха белите облачни купни, накъдрени, релефни като приказни снежни дървета край препускащ влак, прииждаха и отскачаха назад, надолу и назад.
С привично движение летецът оправи тръбата на кислородния апарат, намести очилата.
Ястреба — летецът без нерви!
А ако знаеха…
Внезапно облачната завеса свърши, сякаш някой невидим великан бе издърпал назад огромно снежно-бяло руно. Морето отново лъсна, далечно, недействително, някак причудливо вдълбано от височината като синя чиния.
Бавно, неусетно пъплеше насам албанският бряг, нарязан в ситни фиордчета, и навлизаше леко, уверено в морето, навлизаше, навлизаше, додето запълни всичко.
Тук-там височините блестяха, покрити със сняг. Колкото приближаваше към север, белите петна наедряваха, сливаха се едно с друго, застилаха цялата земя и само по речните долини се провличаха тъмни езици, сивокални полуострови сред снежното море.
Сърцето му трепна. Ето Пирин! Снежен колос, надигнал могъща снага, горд, мълчалив, като страж! Уви! Сега той е безсилен да ги спре, жалък…
Пирин! Колко е бродил из тъмните му дебри. Изкачвал е каменните върхове; пълзял е по настръхналите зъбери — виж там са Стражите, с Иглите… Ето Ел-тепе! Гигантска триръба пирамида от захар, метнала черна сянка в циркуса на Казана. А оттатък по Бъндеришките скали се крият еделвайсите…
Там откъсна първия цвят — за Милка… Где ли е тя сега? Дали в София? В този злочест град, осъден на гибел…
Пилотът стисна зъби, тръсна глава да разгони напиращите спомени. Той беше летец, американски гражданин. Америка, която го приюти в нуждата, е неговата родина. България е вража страна, с която сега воюва.
В радиобонето прозвуча гласът на командира:
— Настигаме летящите крепости! Кръжим!
И в миг цялото ято свърна вляво след водача. После изви надясно и пак наляво, за да не изпревари тежките бомбардировачи, които едва се виждаха в бездната под тях като орляк бели чайки.
А това е Рила! Ето манастира! Тъй високо, пък се вижда всичко: дворът, църквата, Хрелювата кула… А на изток е Мусала, обгърнат от облаци като бяла чалма, под която зее запълнената с мъгли Демиркапия. Там откри със самолета си затрупания от лавината скиор. Някога…