Кой би отказал подобно предложение?
След това отново погледнах Анабет. Замислих се за приятелите ми в лагера — Чарлз Бекендорф, Майкъл Ю, Силена Берегард и всички останали, които бяха загинали. Замислих се за Етан Накамура и за Люк.
И взех решение.
— Не искам — рекох.
Мълчание. Боговете се споглеждаха озадачено, все едно се съмняваха, че не са чули хубаво.
— Какво? — смръщи вежди Зевс. — Отказваш нашия щедър дар?
В гласа му се прокрадна заплаха като надигаща се буря, която всеки миг щеше да се разрази.
— Поласкан съм, благодаря ви много — отвърнах. — Не се обиждайте, но… Още толкова много неща има да изживея. Не бих искал да пропусна годините си в колежа.
Боговете ме гледаха мрачно. Анабет беше вдигнала ръка към устата си, сякаш за да сдържи напиращия отвътре вик. Очите й искряха. Само заради това си заслужаваше.
— Но все пак бих поискал нещо в отплата — продължих. — Обещавате ли да изпълните желанието ми?
Зевс се замисли за миг.
— Стига да е във властта ни.
— Във властта ви е — отвърнах. — А и не е толкова трудно. Но първо се закълнете в реката Стикс.
— Какво? — подскочи Дионис. — Съмняваш ли се в нас?
— Веднъж ми казаха — отвърнах, като гледах Хадес, — че винаги трябва да настоявам за тържествена клетва.
— Виноват — обади се Хадес и сви рамене.
— Добре! — изръмжа Зевс. — От името на съвета се заклевам в реката Стикс, че ще изпълним всяко твое разумно желание, стига да е във властта ни.
Останалите богове зашепнаха одобрително. Отекна гръм и разтърси тронната зала. Вече нямаше връщане назад.
— Отсега нататък искам да признавате децата си — рекох. — Всички деца… на всички богове.
Олимпийците смутено се разшаваха.
— Пърси, какво точно означава това? — попита баща ми.
— Кронос нямаше да излезе от Тартар, ако не бяха полубоговете, които се чувстваха изоставени от родителите си — обясних. — Те смятаха, че не са обичани и това, съвсем основателно, ги изпълваше с омраза и гняв.
Царствените ноздри на Зевс потръпнаха ядосано.
— Осмеляваш се да ни обвиниш…
— Време е да се сложи край на „неопределените“ деца — продължих. — Искам да се закълнете, че ще припознавате децата си, всичките си деца, преди да навършат тринайсет. Да не ги изоставяте да скитат по света и да стават плячка на чудовищата. Вместо това да ги пращате в лагера, за да бъдат обучени как да оцелеят.
— Хей, чакай малко! — обади се Аполон, но аз бях набрал скорост и не му позволих да ме прекъсне.
— Също и дребните божества, Немезида, Хеката, Морфей, Янус, Хеба — всички те заслужават амнистия и място в лагера. Техните деца не бива да бъдат забравяни. Калипсо и останалите миролюбиви роднини на титаните също трябва да получат амнистия. А Хадес…
— И мен ли ме причисляваш към дребните божества? — изрева Хадес.
— Не, господарю — отвърнах веднага. — Но и вашите деца не бива да бъдат пропускани. Те трябва да имат своя хижа в лагера. Нико е доказателство за това. Непотърсените деца не бива да се тъпчат в хижата на Хермес и да се чудят кои са родителите им. Трябва да има хижа за всеки от боговете. И да няма повече споразумения на Тримата големи. И без това никой не ги спазва. Трябва да престанете да се опитвате да се отървете от мощните полубогове, а да ги изпращате в лагера за обучение. Децата на всички богове ще бъдат добре дошли там и с тях ще се отнасят с уважение. Това е моето желание.
Зевс изсумтя.
— Свърши ли?
— Пърси — рече Посейдон, — искаш твърде много от нас. Прекаляваш.
— Дадохте ми клетва — рекох. — И сега очаквам да я изпълните.
Гледаха ме мрачно. За моя изненада, Атина първа се обади.
— Момчето е право. Не постъпихме мъдро, като не обръщахме внимание на децата си. Това се оказа стратегическа грешка през изминалата война и едва не доведе до унищожението ни. Пърси Джаксън, таях съмнения за теб, но — хвърли поглед към Анабет и кисело продължи, — може би съм грешала. Предлагам да приемем искането на момчето.
— Хмм — измърмори Зевс. — Едно дете да ни нарежда какво да правим! Но…