Саванът на Силена беше яркорозов, но върху него имаше избродирано копие. Хижите и на Арес, и на Афродита я приемаха за свой герой, затова заедно подпалиха кладата й. Никой не спомена думата „шпионин“. Тайната изгоря и се превърна в пепел, а в небето се издигна пушек с аромат на дизайнерски парфюм.
Дори и Етан Накамура получи саван от черна коприна с два кръстосани меча под везни. Когато пламъците го обгърнаха, си пожелах да узнае, че в крайна сметка е успял да постигне целта си. Беше платил не само с окото, а и с живота си, но дребните божества най-сетне щяха да получат уважението, което им се полагаше.
Вечерята в трапезарията мина унило. Единственият забавен епизод беше, когато дриадата Хвойничка се разпищя и се хвърли на врата на Гроувър, а всички наоколо заподсвиркваха и се развикаха. Двамата отидоха на разходка по плажа под звездите и аз им се радвах, макар че ми напомниха за Силена и Бекендорф, което ме натъжи.
Госпожа О’Лиъри обикаляше доволно сред масите и дояждаше останките. Нико седеше на главната маса с Хирон и господин Д. и това на никой не му се струваше странно. Всички тупаха Нико по гърба и го поздравяваха за смелостта му. Дори и децата на Арес го харесваха. Това е то — появиш ли се с армия от зомбита, за да спасиш останалите, изведнъж ставаш всеобщ любимец.
Постепенно трапезарията се опразни. Някои отидоха край лагерния огън, където щеше да има песни. Други направо си легнаха. Аз седях сам на масата на Посейдон и гледах лунната пътека над залива. Виждах Гроувър и Хвойничка на плажа, държаха се за ръце и си шепнеха. Всичко беше толкова спокойно.
— Хей! — Анабет се настани до мен. — Честит рожден ден!
Постави пред мен накривена на една страна торта със синя глазура.
Зяпнах.
— Какво?
— Днес е осемнайсети август — отвърна тя. — Твоят рожден ден.
Не можех да повярвам. Изобщо не ми беше минало през ума. Но Анабет беше права. Сутринта бях навършил шестнайсет — същата сутрин, когато бях избрал да дам на Люк ножа. Пророчеството се беше сбъднало абсолютно точно, а аз изобщо не се бях замислил, че имам рожден ден.
— Пожелай си нещо — подкани ме Анабет.
— Ти ли я приготви? — попитах.
— С помощта на Тайсън.
— Затова прилича на шоколадова тухла — рекох. — Със син цимент.
Анабет се разсмя.
Замислих се за миг и духнах свещичката.
Разделихме си тортата наполовина и я изядохме с пръсти. Анабет седеше до мен и гледахме океана. Щурци и чудовища огласяха гората, но иначе беше тихо.
— Спаси света — рече тя.
— Заедно го направихме.
— А Рейчъл стана новия оракул, което означава, че няма как да си има гадже.
— Май не си разочарована — отбелязах.
Анабет сви рамене.
— А, не ме интересува.
— Да бе, да.
Тя вдигна вежди.
— Искаш да ми кажеш нещо ли, водорасляк?
— Сигурно ще ме сриташ…
— Със сигурност ще те сритам.
Избърсах крема от тортата от пръстите си.
— Когато се гмурнах в Стикс, за да стана неуязвим… Нико ми каза, че трябва да измисля едно нещо, което да ме свързва със света, заради което искам да си остана смъртен.
Анабет се взираше в далечината.
— Да?
— След това, на Олимп — продължих, — когато искаха да ме правят бог, пак си мислех…
— О, толкова ти се искаше да приемеш!
— Е, може би малко. Но не го направих, тъй като си мислех… Не исках всичко да е едно и също цяла вечност, защото нещата винаги може да станат по-добри. И си мислех…
Устата ми беше абсолютно пресъхнала.
— За някоя конкретно? — попита нежно Анабет.
Обърнах се и видях, че тя се сдържаше да не се усмихне.
— Присмиваш ми се!
— Не е вярно!
— Нарочно го правиш по-трудно!
Тя се разсмя и сложи ръце на врата ми.
— Никога, ама никога няма да ти е лесно с мен, водорасляк. Време е да свикнеш.
Целуна ме и все едно мозъкът ми се разтопи и потече по цялото ми тяло.
Искаше ми се този момент да продължи завинаги, но изведнъж се разнесе глас:
— Е, крайно време беше!
В трапезарията нахлуха лагерници с факли в ръце. Предвождаше ги Клариса. Подслушвачите ни вдигнаха на раменете си.
— Престанете! — крещях аз. — За вас няма ли личен живот?