Посочих увехналите тронове.
— След като ви е по-добре, къде са останалите? Като че ли вашият Съвет не се е събирал напоследък.
— Марон и Силен… Сигурен съм, че ще се върнат — отвърна той, но аз долових притеснението в гласа му. Просто са се оттеглили да помислят. Тази година беше много напрегната за всички.
— Тепърва ще става още по-напрегната — предсказах мрачно аз. — Леней, Гроувър ни е нужен. Не може да няма начин да го откриете с вашата магия.
Старият сатир запремига.
— Казвам ви, не знам нищо. Сигурно е мъртъв.
Хвойничка се разхлипа.
— Не е мъртъв — възразих. — Усещам го.
— С вашата телепатична връзка — измърмори презрително Леней. — На нея не може да се разчита.
— Разпитай другите — настоях. — Намери го. Войната наближава. Гроувър се опитваше да подготви природните духове.
— Без мое разрешение! И ние нямаме нищо общо с вашата война!
Сграбчих го за ризата, което определено не ми беше в стила, но глупавият стар козел страшно ме вбеси.
— Слушай, Леней. Когато Кронос нахлуе тук, ще води глутници хрътки от Подземното царство. Ще унищожи всичко, което се изпречи на пътя му — простосмъртни, богове, полубогове. Мислиш ли, че ще остави сатирите? Ти се наричаш техен предводител. Е, застани начело тогава! Излез и виж какво става навън. Намери Гроувър и донеси новини на Хвойничка. Заминавай!
Не го блъснах много силно, но пък и той не стоеше много стабилно на копитата си и затова се пльосна на покрития с козина задник. След това се изправи и изприпка сред дърветата, шкембето му подскачаше.
— Никога няма да приемем обратно Гроувър! Той завинаги ще си остане прогонен!
Леней изчезна в храсталаците, а Хвойничка избърса сълзите си и рече:
— Извинявай, Пърси. Не исках да те замесвам. Леней все още е господар на дивата природа. Не е хубаво да го превръщаш в свой враг.
— Спокойно — отвърнах. — Имам и по-лоши врагове от един дебел сатир.
Нико се върна при нас.
— Браво, Пърси. Като гледам какви кози бобешки е оставил след себе си, хубаво си го разтърсил.
Досещах се какво правеше тук, но въпреки това се опитах да се усмихна.
— Добре дошъл. Да не би да ти е домъчняло за Хвойничка?
Той се изчерви.
— Не, не. Стана случайно. Просто… попаднах насред разговора им.
— И ни изплаши до смърт, като изскочи така от сенките! — обади се дриадата. — Нико, ти си син на Хадес, сигурен ли си, че не знаеш нищо за Гроувър?
Нико пристъпи от крак на крак.
— Хвойничке, вече се опитах да ти обясня… Дори и да умре, Гроувър ще се прероди в света на природата. Не усещам такива неща, аз имам власт само над смъртните души.
— Но ако чуеш нещо, нали веднага ще ми кажеш? — примоли се тя, като го хвана за ръката. — Каквото и да е!
Бузите на Нико пламнаха още повече.
— Обещавам. Ще се ослушвам за новини за него.
— Ще го намерим, Хвойничке — обещах. — Гроувър е жив, сигурен съм. Навярно има някакво просто обяснение защо не се е свързал с нас.
Тя кимна унило.
— Колко жалко, че не мога да напусна гората. Той може да е къде ли не, а аз трябва да седя тук да го чакам. Ако този глупав козльо е пострадал…
Госпожа О’Лиъри се приближи и подуши роклята й.
Хвойничка изпищя.
— Не, недей! Знам какво правят кучетата с дървета… Изчезвам!
И тя се скри в зелена мъгла. Госпожа О’Лиъри се огледа разочаровано и отиде да си търси друга жертва. С Нико останахме сами.
Той заби меча си в земята. От пръстта изскочи купчина животински кости. Те се събраха и образуваха скелет на полска мишка, който изчезна в храсталака.
— Съжалявам за Бекендорф.
Буца заседна на гърлото ми.
— Откъде…
— Говорих с духа му.
— О… — така и не успях да свикна, че това дванайсет годишно хлапе прекарваше повече време в разговори с мъртвите, отколкото с живите. — Какво ти каза?
— Че не те вини. Смяташе, че ще имаш угризения, и каза да ти предам, че не бива.
— Ще се пробва ли да се прероди?
Нико поклати глава.
— Не, остава в Елисейските полета. Каза, че чакал някого. Като че ли нямаше нищо против да е мъртъв.
Не беше кой знае какво успокоение, но все пак.
— Сънувах те на връх Тамалпаис — рекох. — Наистина ли…
— Да, бях там — кимна той. — Не шпионирах нарочно титаните, просто минавах наблизо в онзи момент.