— Люк беше толкова добър — прошепна госпожа Кастелан. — Замина, за да ме предпази. Казваше, че ако го няма, чудовищата няма да се появяват. Опитвах се да го убедя, че не ме е страх от чудовищата. Те седят по цял ден отвън на алеята, но не влизат вкъщи. — Тя взе малката фигурка на Медуза от перваза. — Нали така, госпожо Медуза? Чудовищата изобщо не са опасни. — Усмихна ми се. — Толкова се радвам, че се върна у дома. Знаех си, че не те е срам от мен!
Размърдах се смутено. Представих см как се е чувствал Люк, когато е бил на осем-девет години, как постепенно е започнал да осъзнава, че майка му не е съвсем в час.
— Госпожо Кастелан?
— Мамо — поправи ме тя.
— Ъъъ… да. Виждали ли сте Люк след заминаването му?
— Разбира се!
Зачудих се, дали не си въобразяваше. Доколкото виждах, тя вземаше за Люк всеки, който се появеше на прага й. Но Нико се наклони напред нетърпеливо.
— Кога? — попита той. — Кога е бил тук за последен път?
— Ами… о, богове… — Лицето й помръкна. — Последния път изглеждаше толкова различен. Имаше белег. Ужасен белег! И звучеше толкова огорчен…
— А очите му? — обадих се аз. — Златни ли бяха?
— Златни ли? — Тя премига. — Не. Каква глупост! Люк е със сини очи. Красиви сини очи!
Значи Люк наистина беше идвал тук, и то преди миналото лято, преди да се превърне в Кронос.
— Госпожо Кастелан — Нико я хвана за ръката, — това е много важно. За какво беше дошъл той? Поиска ли нещо?
Тя се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни.
— Моята… моята благословия. Колко мило, нали? — Погледна ни нерешително. — Щял да ходи в някаква река и се нуждаел от благословията ми. И аз му я дадох. Как няма да му я дам!
Нико ми хвърли тържествуващ поглед.
— Благодаря ви, госпожо. Това е всичко, за което…
Госпожа Кастелан изпъшка. Преви се на две и тавата с курабийките падна на пода. Ние скочихме.
— Госпожо Кастелан? — извиках аз.
— Оооо!
Майката на Люк се изправи. Очите й искряха в зелено. Отдръпнах се рязко и едва не паднах върху кухненската маса.
— Детето ми — занарежда тя с много по-дълбок глас. Трябва да го защитя! Хермес, помогни ми! Не си давам детето! Не е за тази съдба! Не!
Сграбчи Нико за раменете и го разтърси яростно, сякаш за да го накара да разбере:
— Не е за него тази съдба!
Нико изпищя и я блъсна. Сграбчи ръкохватката на меча си.
— Пърси, да се махаме оттук!
Изведнъж госпожа Кастелан политна. Скочих към нея и я подхванах, преди да си е ударила главата в ръба на масата. Успях да я сложа на един стол.
— Госпожо Кастелан?
Тя прошепна нещо неразбираемо и поклати глава.
— Богове! Изтървах курабийките… Колко съм несръчна!
Премига, очите й си бяха нормални — или поне същите, както преди. Зеленият блясък беше изчезнал.
— Добре ли сте? — попитах.
— Разбира се, скъпи. Нищо ми няма. Защо?
Обърнах се към Нико, който безгласно изрече: „Да вървим!“.
— Госпожо Кастелан, разказвахте ни… разказвахте ни за сина си — продължих аз.
— Така ли? — отвърна тя отнесено. — Да, за сините му очи. Говорехме за сините му очи. Толкова красиво момче!
— Трябва да тръгваме — обади се настойчиво Нико. — Ще кажем на Люк… Ъъъ… Ще му предадем много поздрави.
— Но как така ще си тръгвате? — Госпожа Кастелан се надигна и аз отстъпих. Беше глупаво да изпитвам страх от тази крехка възрастна жена, но промяната в гласа й, как беше сграбчила Нико… — Хермес ще си дойде скоро. Той ще иска да види момчето си!
— Може би следващия път — рекох. — Благодаря ви за… — сведох поглед към изгорелите курабийки на пода. — Благодаря ви за всичко.
Тя се опита да ни спре, предложи ни безалкохолно, но аз вече не издържах в тази къща. На верандата майката на Люк ме сграбчи за китката и едва не подскочих.
— Люк, пази се. Обещай ми, че ще внимаваш!
— Ще внимавам… мамо.
Тя се усмихна. Пусна ме и докато затваряше вратата, чух как обясняваше на свещите вътре:
— Чухте ли? Ще се пази. С него всичко ще е наред. Нали ви казах!
С Нико побягнахме. Дребните фигурки край пътеката като че ли ни се надсмиваха, докато тичахме край тях.
Когато се върнахме на скалата, видяхме, че госпожа О’Лиъри си е намерила приятел.