Замислих се какво означаваше това. Сега вече разбирах защо не бяхме успели да се свържем с него толкова дълго.
— А дриадите защо не са се опитали да те събудят? — попитах.
Той сви рамене.
— Повечето дриади не държат сметка за времето. За едно дърво два месеца са нищо. Вероятно изобщо не са забелязали нищо необичайно.
— Трябва да разберем какво е правил в парка Морфей — рекох. — Не ми харесва това „голямо представление“.
— Той работи за Кронос — обади се Нико. — Повечето дребни божества са на негова страна. Това е поредното доказателство, че Кронос се подготвя да нападне Олимп. Пърси, трябва да продължим с плана си!
— Почакайте малко! — извика Гроувър. — Какъв план?
Разказахме му и той притеснено заскуба козината по краката си.
— Шегувате се! — заяви накрая. — Пак ли в Подземното царство?
— Не те карам да идваш с мен — отвърнах. — Знам, че току-що си се събудил. Но ни трябва малко музика, за да отворим вратата. Ще ни помогнеш ли?
Гроувър извади флейтата си.
— Ще се пробвам. Знам няколко парчета на „Нирвана“, дето къртят канари. Само че… Пърси, сигурен ли си, че искаш да го направиш?
— Хайде, опитай — помолих го. — Заради доброто старо време.
Той потрепери.
— Доколкото си спомням, в доброто старо време едва не загинахме на няколко пъти. Но хубаво, ще се пробвам.
Вдигна флейтата към устните си и засвири бърза игрива мелодия. Скалите потрепериха. След няколко секунди в тях зейна триъгълен проход.
Надникнах вътре. В мрака се спускаха стъпала. Въздухът ухаеше на влага и гробница. Напомни ми за пътешествието ни през лабиринта, но този тунел като че ли беше още по-опасен. Той водеше право в царството на Хадес, а това почти винаги беше пътуване с еднопосочен билет без право на връщане.
Обърнах се към Гроувър.
— Благодаря… май.
— Пърси, Кронос наистина ли ще нападне Олимп?
— Колкото и да не ми се иска, отговорът е да.
Уплаших се, че ще сдъвче флейтата си от вълнение, но той се стегна и отупа тениската си. Нямаше как да не си помисля колко по-различно изглеждаше от дебелия стар Леней.
— В такъв случай, трябва да събера природните духове. Все някак ще ви помогнем. Ще видя дали не можем да намерим този Морфей!
— И се обади на Хвойничка, да знае, че си добре.
Гроувър пребледня като платно.
— Хвойничка! О, тя ще ме убие!
Обърна и хукна, но след две крачки се сиря, върна се и отново ме прегърна.
— Пази се! И се върни жив!
След като той си тръгна, с Нико събудихме госпожа О’Лиъри.
Когато подуши прохода, тя радостно изджафка и се втурна надолу по стълбите. Едва успя да се промъкне. Надявах се да не заседне. Не можех да си представя колко препарат за отпушване на канали щеше да ни трябва, за да прокараме хрътка с нейните размери, заседнала в тунел към Подземното царство.
— Готов ли си? — попита ме Нико. — Всичко ще е наред. Не се тревожи.
Прозвуча ми така, все едно искаше сам себе си да убеди.
Вдигнах поглед към звездите, чудех се дали щях да ги видя отново. След това поех в мрака.
Стълбите нямаха край — стръмни, тесни и хлъзгави. Беше тъмно като в рог, единствената светлина идваше от острието на меча ми. Вървях бавно, но това не беше по вкуса на госпожа О’Лиъри. Тя тичаше напред и щастливо джафкаше. Лаят отекваше в стените като топовни гърмежи и си помислих, че нямаше никакъв шанс да се промъкнем незабелязано.
Нико се помайваше след мен и това ми се стори доста странно.
— Добре ли си? — попитах го.
— Аха. — Какво беше това изражение на лицето му? Колебание? — Хайде, върви — подкани ме той.
Нямах избор. Поех след госпожа О’Лиъри. След около час се чу грохот на река.
Излязохме на бряг от черен вулканичен пясък в подножието на невисоко възвишение. Вдясно от нас Стикс ромолеше по камъните и гръмовно се спускаше по бързеите. Вляво, в сумрака, се виждаха огньовете по големите черни стени на царството на Хадес.
Потреперих. При първото ми идване тук бях на дванайсет и тогава единствено присъствието на Анабет и Гроувър ми вдъхваше смелост, за да продължа напред. Нико обаче едва ли можеше да ми помогне в това отношение. Самият той беше пребледнял и изглеждаше изплашен.
Само госпожа О’Лиъри като че ли беше доволна. Обиколи брега, захапа някакъв човешки кокал и се върна при мен. Остави кокала в краката ми и зачака да го хвърля.