— И на какво сте ме научили?
— Ти си знаеш. Геройските техники и… Да! — Господни Д. стовари юмрук върху играта. — Последното ниво!
Погледна ме, в очите му искряха лилави огънчета.
— Доколкото си спомням, веднъж предсказах, че и ти ще се окажеш не по-малък егоист от другите герои. Това е шансът ти да ми докажеш, че съм сгрешил.
— Да, най-голямото ми желание на света е да се гордеете с мен.
— Трябва да спасиш Олимп, Педро! Остави Тифон на боговете и спаси нашия престол. Длъжен си да го направиш!
— Чудесно. Радвам се, че си поговорихме. Ако нямате нищо против, приятелите ми…
— Има и още нещо — обади се господин Д. — Кронос още не се е сдобил с пълната си мощ. Простосмъртното тяло е само стъпка към нея.
— И ние се досетихме за това.
— А досетихте ли се, че най-късно след ден Кронос ще изгори това простосмъртно тяло и ще приеме истинския си вид на господар на титаните?
— И това ще означава…
Дионис пъхна нова монета в процепа.
— Знаеш какъв е истинският вид на боговете.
— Да. Погледнеш ли ги и изгаряш.
— Кронос ще е десет пъти по-могъщ. Ще може да те унищожи само с присъствието си. И щом го постигне, ще вдъхне сила на другите титани. Сега те са слабаци в сравнение с това, в което ще се превърнат. Освен ако не ги спрете. Светът ще се сгромоляса, боговете ще загинат и аз никога няма да превъртя тази тъпа игра!
Може би трябваше да се разтреперя от страх, но честно казано, вече бях толкова уплашен, че повече нямаше накъде.
— Сега вече мога ли да си тръгвам?
— И последно… Синът ми Полукс… Жив ли е?
Премигах.
— Доколкото знам, да.
— Ще съм ти благодарен, ако си остане жив. Миналата година загубих брат му Кастор…
— Помня. — Взрях се в него изненадано, Дионис изобщо не ми се вписваше в представата на любящ баща. Зачудих се дали и другите богове си мислеха в този миг за децата си. — Ще се постарая.
— Ще се постараеш — повтори Дионис. — Е, много успокояващо, няма що! Хайде, върви. Чакат те няколко гадни изненади, а аз трябва да победя Блинки!
— Гадни изненади?
Той махна с ръка и барът изчезна.
Озовах се обратно на Пето авеню. Анабет не беше помръднала. По нищо не личеше, че ме е нямало няколко минути.
Тя улови погледа ми и се намръщи.
— Какво?
— Ами… нищо.
Обърнах се към улицата, чудех се за какви гадни изненади беше споменал господин Д. Нима положението можеше да стане по-зле?
Погледът ми се спря на очукана синя кола. Капакът отпред беше надупчен, сякаш някой здравата беше млатил ламарината с чук. Целият настръхнах. Колата ми изглеждаше позната. Това беше „Тойота Приус“.
Тойотата на Пол!
Хукнах към нея.
— Пърси! — извика Анабет. — Къде отиваш?
Пол спеше зад волана. До него седеше мама. В главата ми беше пълна каша, не можех да мисля трезво. Как не ги бях забелязал досега? Бяха си стояли тук повече от ден, битката се беше вихрела край тях, а аз не им бях обърнал внимание.
— Сигурно са видели сините светлини в небето. — Натиснах дръжката, но вратата беше заключена. — Трябва да ги измъкна!
— Пърси — обади се нежно Анабет.
— Не мога да ги оставя тук! — разкрещях се като луд. Стоварих юмрук върху предното стъкло. — Трябва да ги преместя! Трябва…
— Пърси, успокой се! — Анабет махна на Хирон, който разговаряше с няколко кентаври малко по-надолу. — Може да бутнем колата в някоя странична уличка. Нищо няма да им стане.
Ръцете ми трепереха. След всичко, през което бях преминал през последните няколко дни, да видя родителите си така ме прекърши. Изведнъж се почувствах ужасно безсилен и глупав.
Хирон пристигна в галоп.
— Какво… О, богове! Ясно.
— Дошли са да ме търсят — рекох. — Мама явно е усетила, че става нещо.
— Най-вероятно — кимна той. — Спокойно, Пърси, те са добре. Единственото, с което можем да им помогнем, е да си свършим работата.
В този миг забелязах нещо на задната седалка на тойотата и сърцето ми подскочи. На мястото зад мама беше поставена висока около метър амфора, опасана с обезопасителния колан. Капакът беше привързан с кожена връвчица.
— Не може да бъде — прошепнах.
Анабет притисна длан към стъклото.
— Не може да бъде! Нали я остави в хотела?