Той се намръщи объркано, все пак не бяхме чак толкова добри приятели. Само че нямах никакво намерение да му кажа, че искам да го предпазя по молба на баща му. Щеше да се сконфузи. В крайна сметка Полукс ми обеща и седна отново под дървото. Изглеждаше по-ведър.
С Анабет и Гроувър продължихме към двореца. Натам щеше да се насочи и Кронос. Качеше ли се тук с асансьора — вече изобщо не се съмнявах, че рано или късно щеше да го направи, — веднага щеше да унищожи тронната зала, средоточието на мощта на боговете.
Бронзовите врати изскърцаха. Стъпките ни отекнаха по мраморния под. Съзвездията премигваха студено от тавана. Огънят в огнището едва тлееше и край него зъзнеше Хестия — малко момиче в сива роба. Офиотавросът плуваше тъжно в кълбото си с вода. Когато ме видя, унило измуча.
На светлината от огъня троновете хвърляха зловещи сенки като протягащи се ръце.
Рейчъл Елизабет Деър стоеше в подножието на престола на Зевс и се взираше в звездите. В ръцете си държеше амфора.
— Рейчъл? Какво правиш?
Тя ме погледна унесено, все едно се събуждаше от сън.
— Виж какво намерих. Това е делвата на Пандора, нали?
Очите й искряха по-ярко от обикновено, изведнъж в главата ми изплува споменът за мухлясали сандвичи и прегорели курабийки.
— Остави я, моля те — рекох.
— Виждам надеждата вътре. — Рейчъл прокара пръсти по шарките на делвата. — Толкова с крехка…
— Рейчъл!
Викът ми я върна в реалността. Подаде ми делвата. Глината беше студена като лед.
— Гроувър — измърмори Анабет, — ела да обиколим двореца. Може да намерим гръцки огън или от капаните на Хефест.
— Но…
Тя го сръга с лакът.
— Добре! — извика той. — Обичам капаните!
Анабет го помъкна навън.
Хестия се беше свила край огъня и се полюшваше.
— Ела — подканих Рейчъл, — искам да те запозная с нея.
Седнахме до богинята.
— Господарке Хестия — рекох.
— Здравей, Пърси Джаксън — прошепна тя. — Става студено. Огънят гасне.
— Знам — отвърнах. — Титаните са близо.
Хестия погледна Рейчъл.
— Добре дошла, скъпа. Най-сетне стигна до домашното огнище.
Рейчъл премига изненадано.
— Очаквали ли сте ме?
Богинята вдигна ръка и въглените се разгоряха. В пламъците зърнах как с мама и Пол седим на масата и кухнята за Деня на благодарността; как сме се събрали с приятелите ми край огъня в лагера и пеем песни; как с Рейчъл пътуваме край брега с тойотата на Пол.
Не знаех дали Рейчъл виждаше същите неща, но раменете й се отпуснаха. Топлината на огъня я съживи.
— За да заемеш мястото си край огнището — рече Хестия, — трябва да загърбиш всичко незначително, което ти отвлича вниманието. Това е единственият начин да оцелееш.
Рейчъл кимна.
— Разбирам.
— Почакайте — обадих се. — За какво говорите?
Рейчъл пресекливо си пое дъх.
— Пърси, дойдох… Мислех, че идвам заради теб. Но не е така. Ти и аз…
Тя поклати глава.
— Какво? Сега изведнъж станах нещо „незначително, което ти отвлича вниманието“? Защото не съм „героят“ ли?
— Не знам дали ще мога да ти обясня — рече Рейчъл. Ти ме привлече… защото отвори пред мен вратите към това тук — тя посочи тронната зала. — Исках да разбера какво означават виденията ми. Но ти и аз… това не е част от него. Нашите съдби не са свързани. Мисля, че дълбоко в себе си ти винаги си го знаел.
Зяпнах. Може и да не съм най-схватливият, когато става дума за момичета, но бях сигурен, че Рейчъл ми биеше шута, което беше тъпо тъй като все пак дори не бяхме ходили заедно като хората.
— Значи… Какво сега? „Благодаря, че ме доведе на Олимп и чао!“ Това ли ми казваш?
Тя мълчаливо се взираше в огъня.
— Пърси Джаксън — обади се Хестия. — Рейчъл не може да ти каже нищо повече. Времето й наближава, но твоят избор приижда още по-бързо. Готов ли си?
Не, изобщо не бях готов.
Погледнах делвата на Пандора и изведнъж, за първи път, се изкуших да я отворя. Точно в този момент не виждах никакъв смисъл в надеждата. Толкова много от приятелите ми бяха загинали. Рейчъл ме разкара. Анабет ми беше сърдита. Родителите ми спяха в колата си долу на улицата, а армията от чудовища беше обградила сградата. Олимп беше на ръба, а бях узнал, че и боговете понякога постъпват жестоко: Зевс беше убил Мария ди Анджело, Хадес беше проклел оракула, Хермес беше обърнал гръб на Люк, макар да знаеше, че синът му ще мине на страната на злото.