— Ние само осигурихме финансирането, научните ни експерти се включиха едва накрая. Проектът отдавна беше станал факт. И ако не бяхме „сътрудничили“, както се изразихте вие, страната ни можеше да се озове в състояние на висок риск.
— Направо не е за вярване! Пресичайки граница като тази, вие вредите на всички ни. Що за нация се опитваме да предпазим — нация, която подпомага жестокостите, довели до съществуването на такова дете?
— Възможно ли е да си чак толкова наивен, Кроу? Светът навън е друг, коренно променен.
— Нищо подобно. Все същата планета обикаля около все същото слънце. Единствената промяна е в нашите реакции и в това кои граници сме склонни да пресечем. Все още сме в състояние да спрем това.
Мейпълторп го изгледа гневно. На Пейнтър не убягна решимостта в очите му. Този човек наистина вярваше, че действията му са продиктувани от необходимост, и не виждаше нищо нередно в тях. И най-разумните аргументи се разбиваха във фанатизма му като в стена. Пейнтър се зачуди откъде ли идва тази непоклатима увереност — дали беше само патриотизъм или един вид защитен пашкул от догми, за да се предпази от мисълта за извършените жестокости, от престъпленията, които не би могъл да оправдае по друг начин.
Така или иначе, бяха стигнали до задънена улица.
— Споразумяхме ли се? — попита Мейпълторп. — В противен случай ние си измиваме ръцете. Има и други деца, в края на краищата.
Пейнтър не сваляше поглед от противника си. Ако искаше да спаси детето, трябваше да играе по свирката на Мейпълторп. А не би могъл да подпише смъртната присъда на Саша. С политическите последствия щеше да се оправя по-късно.
Кимна бавно.
— Кога ще имате готовност?
Отговори му Макбрайд:
— Ще ни трябва един час да вземем медикаментите на д-р Раев.
— Ще ви чакаме — каза Пейнтър и стана, слагайки край на срещата.
Мейпълторп стана на свой ред и протегна ръка, сякаш току-що бяха сключили сделка за недвижим имот. А може и да бяха, Пейнтър беше на път да продаде част от душата си.
Но понеже нямаше друг избор, той стисна протегнатата му ръка.
Дланта на Мейпълторп беше студена и суха, ръкостискането му — силно и уверено.
Дълбоко в себе си Пейнтър завидя на тази непоклатима убеденост в собствената правота. От друга страна се питаше дали Мейпълторп спи спокойно. Докато излизаха от изискания ресторант, друга мисъл прикова вниманието му. Нещо, което Мейпълторп беше казал уж между другото.
„Има и други деца, в края на краищата“.
За какво говореше той, по дяволите?
22:42
Южен Урал
Трябваше да се махне оттук.
Монк хукна към водата. Откъм пламтящата хижа зад него изврещя тигър.
Захар.
Опитваше се да изскочи през прозореца.
Монк затича по-бързо.
Вече различаваше малкия сал във водата. По-рано вечерта го беше извлякъл от тръстиките. След като изстърга голяма част от мъха, откри, че салът още е в движение. За жалост нямаше гребла, така че Монк сряза една млада фиданка, окастри я и така си осигури дълъг прът за избутване.
Навътре във водата Константин стоеше при кърмата и натискаше с всичка сила импровизирания прът. Салът се отдалечаваше на тласъци. Е, поне децата се бяха измъкнали.
Планът беше да изпълзят изпод хижата, докато Монк се занимава с котките. Салът ги чакаше на метър от брега. Трябваше да скочат на него, да се отблъснат и да се придвижат към по-дълбоките води.
Междувременно Монк трябваше да ги настигне — само че бягството му от хижата не беше протекло съвсем според очакванията.
Забавянето даде време на втория тигър — Аркадий — да заобиколи пламтящата хижа и да се спусне след Монк.
Чуваше гневно съскане и тропот на тежки лапи зад себе си. Тичаше с всички сили към брега. Останал без оръжие, можеше да се надява единствено на бързината си.
Задъхан до болка, той буквално летеше напред.
Пейзажът се килна леко пред напрегнатото му зрение.
Ниското ръмжене се чуваше все по-силно.
Огромните подскоци го настигаха.
Не му стигаше въздух.
Сърцето биеше оглушително в ушите му.
По-остро съскане… тигърът се готвеше да скочи.