Вървяха в колона по един.
Клисурата се гърчеше на зигзаг, все по-тясна и по-дълбока с навлизането си във високите планински възвишения.
Абе разказваше в движение:
— Понякога, по време на гонения, нашите хора се крият тук. От прадядо си съм чувал за чистки, при които цели сила били сривани със земята. Късметлиите, които успеели да избягат навреме, се криели тук.
„Нищо чудно, че недосегаемите, пазят мястото в тайна“, помисли си Грей.
— Но тези стени не гарантират защита — добави загадъчно Абе. — Не завинаги, във всеки случай.
Грей го погледна изпод вежди, но индиецът беше стигнал до разклонение, където клисурата се разделяше на две. Абе прокара ръка по едната стена, сякаш да провери нещо… после продължи по лявото разклонение.
Грей плъзна пръсти по същото място. В стената имаше издълбан надпис, едва различим през дъжда.
Елизабет огледа съсредоточено тъмните очертания в стената.
— Харапски — каза с изненада тя и се огледа. — Явно сме в покрайнините на Индуската долина. Някога тук е имало велика цивилизация.
Мастерсън кимна в знак на съгласие.
— Харапите живели по поречието на река Инд преди пет хиляди години и оставили след себе си руините на големи градове и забележителни храмове. Има ги из целия район. Подозирам, че младият ни индийски приятел бърка някоя стара харапска руина с храма върху странната монета.
Грей продължи напред.
— Има само един начин да разберем.
След още два завоя клисурата изведнъж се разшири в кръгла падина. От далечната й страна се лееше водопад и пълнеше вир, който пък захранваше потока, покрай който бяха вървели на идване.
Абе спря и обхвана с жест падината.
— Пристигнахме.
Грей смръщи вежди. Клисурата беше празна… а после блесна светкавица и огря падината. Сребристата светлина окъпа скалите и се отрази във вира.
Скалните стени наоколо бяха издълбани терасовидно и по всички „етажи“ имаше скални домове. От дъното на падината чак до върха на скалните стени високо горе. Повечето каменни постройки се бяха сринали изцяло или частично с течение на времето от някои бяха останали само купчини камъни и чакъл. Приличаха донякъде на скалните обиталища на индианците анасази, помисли си Грей. Но архитектурният стил тук не беше характерен нито за индианци, нито за индийци.
Грей пристъпи напред и се завъртя бавно. Фасадите на сградите бяха от бял мрамор, който светлееше отчетливо на тъмния скален фон. Сравнително мекият пясъчник на скалата отдавна беше обрулен и изгладен от вековните атаки на природните стихии. Постройките сякаш израстваха от самата скала, а белият мрамор навяваше мисли за фосилизирани скелети.
Макар и заличени в някаква степен от скалната ерозия, основните архитектурни елементи на мраморните сгради бяха повече от очевидни. Ниски триъгълни покриви, кацнали върху завити колони. Релефни изображения и скулптури, загладени от вековете, красяха фронтони и корнизи.
Произходът на архитектурата не подлежеше на съмнение.
— Гръцко е — изрече с благоговение Елизабет. Оглеждаше се трескаво, забравила за стичащата се по лицето й вода. — Гръцки храмов комплекс. Скрит тук, в средата на нищото.
Мастерсън застана до нея. Държеше подгизналата си шапка в ръка, а пръстите на другата прекара по мократа си бяла коса.
— Направо удивително. Арчибалд, стари глупако, можеше да ми кажеш…
Грей също беше зяпнал от удивление, което прогони без следа умората му. Елизабет посочи.
— Това тук е храм тип „ин антис“, от най-семплите гръцки архитектурни конструкции. Ей там пък има храм от по-късна ера, с колонада само отпред. А вижте онази заоблена фасада от колони. Вероятно маркира „толос“, кръгъл храм, вкопан в скалата.
Докато тя говореше, Грей се загледа в една конструкция в дъното на падината. Сърцето му заби по-бързо. Храмът се издигаше на едно от средните нива по височина на стената. В подножието му се валяха големи камъни, отломки от отчупил се участък на скалния корниз. Дъждовната вода се лееше през пукнатината над храма и се стичаше по фасадата му, създавайки илюзия за ефирност и вълшебство.
Но нямаше начин да сбъркаш конструкцията.
Шест колони поддържаха триъгълен покрив с тъмен вход по средата.