— Точно като на монетата — каза Росауро, забелязала накъде гледа Грей.
Абе се отправи към високия храм.
— Това не е всичко.
Напрегнат от пристъп на остро любопитство, Грей тръгна след него, повличайки и остатъка от подгизналата им група.
Когато стигнаха купчината камъни, Абе заобиколи от едната страна и им махна да го последват. После пое по купчината и бавно се заизкачва все по-нагоре. Изглежда знаеше пътека през камънака.
Последваха го в колона по един.
Елизабет и Мастерсън продължиха разговора си в движение.
— Според теб защо са построили храмов комплекс тук? И то толкова странен комплекс?
— Очевидно са искали да го скрият — отвърна Мастерсън. — А мястото е идеално за тази цел. Виждал съм подобни скални обиталища, построени от харапите по-навътре в долината на Инд. Може би тукашните строители са използвали стар харапски комплекс и са го преустроили по свой вкус.
— Възможно е. Има стотици примери за надстройване върху останки от предишни цивилизации.
Грей ги слушаше с половин ухо, загледан в храма Оттук се виждаше, че тъмните сенки по мраморните колони всъщност са стари опушени следи от факли. Различаваха се и по-дребни детайли. Пукнатини загрозяваха фасадата, а голямо парче от фронтона се беше отчупило.
Грей подозираше, че щетите не са били нанесени единствено от времето. Имаше признаци, че на това място се е водила древна битка.
Абе скочи от най-горния камък и се покатери между две колони. Грей ускори крачка, промуши се на свой ред между колоните и стъпи на пода на храма. Ако не друго, поне най-сетне се беше отървал от дъжда. Шестте подпорни колони бяха на метър от основната сграда, оформяйки нещо като малка веранда.
Отстъпи, за да направи място на другите. Ковалски и Лука помогнаха на Елизабет и Мастерсън. Росауро се изкатери последна, приведена под тежестта на раницата. Когато всички се събраха под колонадата, Грей тръгна към вратата, но видя, че Абе се навежда да коленичи за кратка молитва. Изчака го, усетил, че обратното би било равносилно на обидно незачитане.
Абе стана и му кимна.
Грей извади малко фенерче и го включи. Прекрачи пръв прага. Лъчът на фенерчето шареше из тъмната вътрешност.
Помещението беше голямо и оформено като съвършен квадрат със страна от шест-седем метра и пак толкова високо. Покрай стените се редяха колони, някои отчупени частично, от други бяха останали само купчини камънак. В средата на пода беше издълбано огнище, почерняло от дебел слой стари въглени. Вляво и вдясно арковидни отвори водеха към съседни помещения, като параклиси в църква.
Нещо беше натрупано в по-малките странични помещения. Грей отиде да погледне, докато спътниците му влизаха един по един в храма. Абе стоеше настрани, скръстил нервно ръце пред гърдите си. Не понечи да тръгне след Грей.
И когато насочи фенерчето си, Грей разбра неохотата на индиеца. Стаята беше пълна с кости, наредели като дърва за огрев, със стотици черепи в най-горния слой. Човешки, без изключение. Ако се съдеше по вида и цвета им, бяха тук от векове.
Грей си помисли за опушените следи от факли по колоните отпред.
Абе се обади зад него:
— Сред народа ми се разказват легенди, от баща на син и от майка на дъщеря. Легенди за голяма битка, която се е водила тук преди хиляда години. Когато предците ни открили това място, то било пълно с кости. В знак на почит към мъртвите, костите им били прибрани в храмовете. — Той махна към падината отвън. — Кости тук колкото искаш.
Грей обърна гръб на страничното помещение. Някой беше открил хората тук и ги беше избил. Спомни си загадъчните думи на Абе от по-рано.
„Тези стени не гарантират защита. Не завинаги във всеки случай“.
Участта на първоначалните обитатели е била предупреждение за народа на Абе. Мястото предлагаше скривалище, но човек не можеше да избяга от света завинаги.
Грей тръгна към другото интересно нещо в храма.
Също като фасадата, и то беше изобразено върху странната монета, довела ги тук.
Приближи се до задната стена и плъзна лъча на фенерчето си по повърхността й. В белия мрамор бяха вложени черни като катран каменни блокчета, които оформяха познат символ, цели шест метра в диаметър.
— Колелото на чакрите — възкликна изумена Елизабет. Извади малък фотоапарат и се зае да направи снимки. — Като на монетата.
Лука прокара ръка по стената. Грей се досещаше за посоката на мислите му. „Това ли е древният символ, от който води началото си емблемата върху ромския флаг?“ Дали и Арчибалд Полк си е задавал същия въпрос?