— Парнас — измърмори Елизабет. — Атакуван от римляните. Мозайката показва превземането на Делфийския храм.
Следващият участък разкриваше стая, не по-различна от камерата, в която се намираха сега, чак до омфалоса в средата… само че на мозайката камъкът беше изобразен в напречното си сечение. Скрити под купола му се криеха малко момиче и млада жена, сгушени една в друга, докато един римски войник претърсваше помещението.
Елизабет хвърли поглед към камъка зад себе си.
„Не е възможно…“
Продължи покрай стената. Следващият участък от мозайката показваше керван от коне, магарета и каруци. Начело вървяха същата стройна жена и детето. Дългият керван се изкачваше по планински склон. В последната каруца бяха впрегнати два огнени жребеца, които явно символизираха конете, теглили в небето слънчевата колесница на Аполон. Само че тези коне не теглеха слънцето. В каруцата беше качен същият камък, който бе защитил жената и детето. Делфийският омфалос.
Елизабет се обърна и застана пред камъка. Трепереше като лист.
— Това не е копие — прошепна тя. — Това е оригиналният омфалос. Онзи, за който знаем от Плутарх и Сократ.
— Виж и това — каза Росауро и дръпна Елизабет да й покаже следващата сцена.
Тя изобразяваше клисурата, обляна със слънчева светлина и жизнерадостна, с накацали по скалните стени гръцки храмове. Адитумът също беше изобразен, но вместо една седнала на триножник пророчица, тук пророчиците бяха пет. Седяха в кръг около омфалоса, който димеше като вулкан през дупката в центъра си. Димът оформяше силуета на малко момче с разперени ръце. Очите му бяха като въглени, а от дланите му изскачаше пламък.
Каква беше ролята на момчето — символ на пророчествата по принцип, или означаваше нещо по-конкретно?
Така или иначе, Елизабет не можеше да се освободи от усещането, че огнените му очи я следят неотлъчно.
Грей застана зад нея, разгледал на свой ред мозаечните изображения. Махна с ръка, обхващайки с жест разказа по картинки.
— Последната пророчица, детето, явно е била изведено в безопасност след падането на храма. Пазителите и поддръжниците на гръцкия храм успели тайно да избягат от римските гонения и се установили тук, построили цял комплекс върху харапските руини и останали скрити.
Елизабет си спомни разказа на Абе за това място.
— Живели в безопасност тук седемстотин години, навярно поддържали тайни контакти с местните племена. И след толкова много поколения гърците, бавно били претопени в индийската култура.
— А после станали жертва на религиозно преследване и на налагащата се индийска кастова система — каза Грей. — Всичките онези кости. Хората тук са били подложени на заколение.
Лука се обади откъм края на стената:
— И са избягали отново — каза той.
Отидоха при него. Той стоеше на крачка от клокочещия извор. Тук изображението не беше мозайка, а дело на неук художник, който е трябвало да рисува бързо. Рисунката беше направена с черна боя и показваше атаката срещу храмовия комплекс. Хора бягаха във всички посоки, но една по-голяма група беше успяла да се спаси в керван от високи фургони с големи колела. Фигурките се смаляваха с перспективата, отправени незнайно къде.
Лука посочи с благоговение фургоните. Гласът му пресекваше от вълнение:
— Това е моят народ — каза той. — Ромите. Ето откъде сме дошли. Тук са нашите корени.
Грей отстъпи назад. Плъзна поглед по стената с изопнато лице.
Гръцките пазители избягали с последното дете и омфалоса, скрили се в тази долина и седем столетия били под влиянието на индийската култура; а после същата тази култура ги прогонила и те отново поели на път, но под ново име.
Цигани.
Грей махна с ръка към стената.
— Тази история изглежда разказва и за генетична линия, която е успяла да се запази през времето. Първо в Гърция, после тук, а накрая бог знае къде. Генетична линия, предопределяща талант от изключително естество.
— Затова скитаме непрекъснато — каза Лука, който сякаш не можеше да отдели погледа си от кервана. — Както каза индиецът, никое място не е сигурно завинаги. Затова сме в непрекъснато движение, с надеждата да опазим тайната, скрита в сърцето на нашите кланове.
— Докато не ви я откраднаха — каза Грей.
— Тайна, която води началото си от Делфи — добави Елизабет.
Замисли се за детето във Вашингтон. Възможно ли бе то наистина да е потомък на последната пророчица от Делфи?