До него Макбрайд се гърчеше в конвулсии, от устата му хвърчеше слюнка, обагрена в червено от прехапания език. Тялото щеше да оживее, но не и мозъкът. Лекарствата щяха да прогорят мозъка му и да превърнат Макбрайд в празна черупка.
Лиза се наведе над Юри.
— Помогнете ми!
Появиха се още ръце, нещо притискаше стомаха му. По пода потече кръв. Кат дотича и прихвана главата му. Той се закашля. Още кръв. Протегна ръка към жената, защото знаеше, че тя ще помогне.
— Саша… — прошепна той.
— Ще я защитим — каза Кат.
Юри поклати глава. Това вече го знаеше, не се съмняваше в сърцето й.
— Има още… още ребъонки.
Беше му трудно да се фокусира — както съзнанието, така и погледа си. Светът потъмня, а болката се претопи в студ.
Опита се да проговори, да й каже къде.
— Челя… инс… — Ръката му се плъзна по пода и изписа с пръст две цифри в собствената му кръв — 88, ръката й стисна силно неговата.
— Дръж се, Юри.
Би искал заради Саша, заради всички.
Мракът се сгъстяваше; гласовете заглъхваха като от края на дълъг тунел. С последния си дъх той й направи единствения подарък, с който разполагаше.
Надежда.
Стисна ръката на Кат и се напрегна да изрече последните си думи:
— Той е жив…
Зашеметена, Кат седеше с главата на Юри в скута си. Добре ли го беше чула? Сведе поглед към отворените му очи, вече безжизнени и помътнели. Последните му мигове бяха трескави, сякаш руснакът се стремеше към покаяние в самия край на живота си, дотам, че несъзнателно беше смесил двата езика. Кат беше учила руски, докато служеше във военноморското разузнаване, и смяташе, че е разбрала част от казаното.
Още ребъонки.
Още деца.
Като Саша.
Погледна към момичето в леглото. Малкълм стоеше на пост отстрани.
Юри беше казал още нещо след това, опитал се бе да напише нещо, но Кат не откри никакъв смисъл в думите, нито в драскулките. Не беше така с последното му изречение обаче.
Обърна се към Лиза.
Приятелката й беше коленичила в локвата кръв.
— Той ми спаси живота — измърмори тя и сложи ръка върху гърдите на Юри. Погълната от собственото си вълнение, Лиза едва ли беше чула последните думи на руснака.
От другата страна на русата лекарка лежеше Макбрайд. Конвулсиите му бяха престанали, очите му бяха отворени, погледът — неподвижен, безжизнен и помътнял като на мъртвеца в краката й, само дето неговите гърди се повдигаха и спадаха.
Кат седеше, неспособна да се изправи и да отдели погледа си от Саша и купчинката рисунки.
Последните думи на Юри кънтяха в главата й.
„Той е жив“.
Пръстите му бяха стиснали силно ръката й.
Сякаш посланието беше предназначено само и единствено за нея.
Знаеше кого е имал предвид, само че това беше невъзможно, нали?
Въпреки това последните му думи отприщиха нещо в сърцето й, подкладоха огън, който така и не беше изгаснал напълно. Дишането й се учести и с всеки дъх огънят набираше сила, прогонваше съмненията, хвърляше светлина в тъмните кътчета на сърцето й. В някакъв смисъл я беше страх да се освободи окончателно от тъмнината — сенките й носеха чувство за сигурност. Но тези нови пламъци, тях тя нямаше да угаси, за нищо на света.
И новият огън я изправи на крака.
Тя грабна пистолета, който пазачът беше оставил на пода по заповед на Макбрайд и заговори бързо, обръщайки се към всички в стаята:
— Тук не е безопасно. Трябва да потърсим изход… или поне място, където да се барикадираме.
Докато Лиза сваляше системата на момичето, погледът на Кат падна върху книжката за оцветяване, която още лежеше отворена на нощното шкафче. Отворена на рисунката със зелен молив — мъжът на сала.
Макар да беше невъзможно, Кат знаеше, че е истина.
Монк.
„Той е жив“.
10:07
Южен Урал
Американецът трябваше да е мъртъв.
Борсаков прокле наум пропуска си. Лежеше по корем в сенките на една миньорска барака с пушката пред себе си и буза опряна в приклада.
Бегълците го бяха изненадали с внезапната си маневра — вместо да избягат, бяха хукнали право към него. Наложило се бе да смени позицията си. На всичкото отгоре подозираше, че мерникът на пушката се е изместил от премеждията в блатото. Би трябвало да стреля пробно и да калибрира мерника, но не го беше направил, защото изстрелите щяха да предупредят бегълците за присъствието му.