Пейнтър се зае да провери мониторите, които получаваха картина от всички нива.
Тръгна покрай редицата от екрани, докато не откри онзи, който търсеше. Мониторът показваше Мейпълторп и Шон Макнайт, застанали един до друг. Мейпълторп беше опрял пистолет в гърба на Шон. Зад тях група командоси изчезваха през отворената врата на стълбище.
Пейнтър включи аудиото от камерата.
— … Лудост — казваше Шон. — Не можеш да свое волничиш по този начин. Наистина ли вярваш, че подобно несъгласувано и неодобрено нападение над друга агенция ще ти се размине?
— Правил съм го и преди — изръмжа Мейпълторп — Номерът е резултатът да е по-голям от провинението.
— С други думи, целта оправдава средствата — изсумтя Шон. — Никога няма да ти се размине. Двама души са мъртви.
— Само толкова? Както казах, правил съм го и преди, неведнъж. И тук, и в чужбина.
Пейнтър реши, че е крайно време да се включи в разговора. Наведе се към микрофона, който предаваше звука през високоговорители на тяхното ниво.
— Мейпълторп!
Мъжът подскочи стреснато, но не свали, нито отклони пистолета си от гърба на Шон. Огледа се и видя камерата на стената. Възвърна самообладанието си и устните му се разтеглиха в подигравателна гримаса.
— А, директоре, значи не сте се евакуирали с хората си все пак. Браво. Хайде да приключваме тогава. Доведете момичето и никой друг няма да пострада.
Пейнтър каза в микрофона:
— Вече елиминирахме твоя човек, Мейпълторп. А момичето е скрито там, където няма да го намериш.
— Сериозно? — Мейпълторп подуши въздуха. — Виждам, че сте активирали извънредната програма на Сигма.
Тръпки побиха Пейнтър. Този тип явно се беше сдобил с нещо повече от основните параметри — добрал се бе и до най-секретните протоколи на Сигма. Шон го беше предупредил за Мейпълторп. Копелето беше пуснало пипалата си навсякъде като черен паяк, таяцуващ по паяжината на разузнаването. Зад мазнишките му, свръхучтиви маниери се криеше един много опасен човек.
— И ако не греша, сте нагласили таймера за един след полунощ — каза Мейпълторп, потвърждавайки достоверността на разузнавателната си информация. — Не успяхме да разшифроваме кодовете, с които да спрем програмата ви, но нещо ми подсказва, че няма и да се наложи. Заради двайсетината заложници, които държа горе. Двайсетина ваши служители, мъже и жени, със свои семейства и живот извън стените на подземния ви бункер. Не мисля, че притежавате необходимата твърдост, за да ги пожертвате, да подпечатате смъртната им присъда със собствената си ръка. Аз обаче… — Мейпълторп вдигна пистолета си към главата на Шон. — … нямам подобни задръжки.
И стреля. Гърмежът претовари микрофоните и комуникационното гнездо се изпълни с дигитален пукот и вой. Шон се свлече на колене, после падна на пода.
Гърдите на Пейнтър се стегнаха като в обръч, не можеше да си поеме дъх. Не вярваше на очите си. Струваше му се, че Шон ей сега ще стане и ще се отърси от шока. В същото време истината го прогори с пламък, нажежен до бяло като предстоящата огнена буря. Потресен от жестокостта и безочието на Мейпълторп, Пейнтър мълчеше, останал без думи.
За разлика от противника си.
Мейпълторп определено нямаше проблем с говоренето.
— Идваме за момичето, директоре — каза той. — И никой няма да ни спре.
18.
7 септември, 10:38
Припят, Украйна
Грей пристегна черния колан върху руската камуфлажна куртка и раздвижи пръсти в ботушите. Ковалски му метна и шапка — странен модел с козината навън. Откраднатата униформа му ставаше що-годе, но тази на Ковалски се пукаше по шевовете. Двамата руски войници, в момента само по бельо, допреди пет-шест минути стояха на пост пред затвора. Нападението ги беше сварило напълно неподготвени, което значително улесни задачата на Грей и партньора му — да ги обезвредят и да им вземат униформите.
— Хайде — каза Грей и се отправи към един мотоциклет.
— Трепач — възкликна Ковалски.
Грей го погледна през рамо — знаеше, че Ковалски не говори за него, нито за руските карабини AN-94, които вървяха в комплект с униформите.
Мъжагата оглеждаше доволно страничния кош на мотоциклета модел „ИМЗ-Урал“.