— Открай време ми се ще да се повозя на таквоз нещо — каза той и се метна в коша.
Грей нагласи карабината през рамото си и яхна мотоциклета.
Секунди по-късно двамата се изстреляха с мощен рев през портите на стария затвор и поеха по обраслите с буренак улици на Припят. Грей хвърли поглед на часовника си.
Двайсет минути.
Приведе се напред и даде газ през избелелия, ръждив град. Асфалтът беше износен и напукан, парчета стъкло хрущяха заплашително под гумите. Зад всеки завой налитаха на неочаквани препятствия — разядени от ръжда скелети на изоставени автомобили, обрасли с мъх вехти мебели, а на едно място дори и сюрреалистична купчина ударни инструменти.
Въпреки всичко това обаче Грей караше с главоломна скорост, толкова бързо, че на завоите гумата на коша се отделяше от земята, което пък караше Ковалски да надава въодушевени крясъци. От време на време подминаваха патрулиращи по улицата войници, които вдигаха ръка за поздрав; друг път Грей мерваше изпосталели лица да надничат през счупени прозорци — явно дори този призрачен град се беше сдобил със собствени клошари.
В покрайнините на Припят три сърни побягнаха с дълги скокове, подплашени от рева на мотоциклета, и Грей даде още газ право към хоризонта и стърчащата вентилационна кула на реактора. Отделни думи и части от изречения, подсилени от високоговорители, достигнаха до тях откъм трибуните дори през рева на мотоциклета. Според Мастерсън сенатор Николай Солоков беше планирал някакво нападение срещу гостите, събрали се тук по случай запечатването на чернобилския реактор.
Какъв беше планът обаче?
Какво се криеше зад операция „Уран“?
Докато се носеха с още по-висока скорост по прясно асфалтирания участък от пътя, Грей оглеждаше напрегнато приближаващата се грамада на чернобилския комплекс. Най-напред на очи се набиваше странната конструкция встрани, нещо като несъразмерно голям закръглен навес. Дъговидният стоманен хангар отразяваше слънчевата светлина като огледало.
И се движеше.
Лъчите на слънцето се плъзгаха по извитата му външна повърхност като олио по вода. Конструкцията пълзеше към чернобилския реактор. В голямата си част комплексът беше от сив бетон и варосани повърхности, но в единия му край изпъкваше голяма изгърбена конструкция, почерняла като изгнил зъб. Гробницата на четвърти реактор, масивният черен саркофаг. Пълзящият, отворен от едната си страна хангар трябваше да погълне стария саркофаг под високата си арка.
Докато скъсяваха бързо разстоянието, Грей обмисляше трескаво възможностите. Арчибалд Полк беше умрял от тежко радиационно отравяне, което най-вероятно бе получил именно тук. Каквото и да беше намислил Николай, то несъмнено включваше стария реактор. Това беше единственото логично предположение.
Мастерсън го беше предупредил, че охраната на мястото на събитието ще е на ниво, особено при толкова много официални лица. Трибуните бяха издигнати на няма и половин километър от реактора. Грей се колебаеше накъде да поеме — към тях или към реактора. Ами ако грешеше за него? Дали пък някъде под трибуните не беше заложена бомба?
Докато мотоциклетът летеше през откритата равнина между града и Чернобил, усилен от високоговорители глас възпяваше кухо и екливо ползата от ядреното сътрудничество в новите глобални реалности. Гласът му беше познат. Чувал го беше на живо при няколкото си посещения в Белия дом.
Говореше президентът на Съединените щати.
Грей включи и тази величина в уравнението. Секретните служби със сигурност бяха покрили района, прекарали го бяха през ситен гребен многократно, заложили бяха строг протокол на действие и противодействие. Агенти на Секретните служби със сигурност имаше и при реактора — за всеки случай.
Грей плъзна поглед по мравуняка от паркирани автомобили и ванове, по гората от сателитни антени, районът на трибуните беше заобиколен отвсякъде с подвижни заграждения, пропускателни пунктове и патрулираща охрана — пеша и в открити джипове. Макар дегизировката им да бе издържала дотук, едва ли щеше да ги вкара през загражденията. Нямаха нужните документи за самоличност, нито пропуски за събитието.
Докато претегляше възможностите си, а комплексът и новоиздигнатите трибуни бързо растяха пред него, Грей неволно се изпълни със страхопочитание пред самия мащаб на проекта. Гигантският стоманен хангар се плъзгаше бавно по релси, теглен от тежки хидравлични влекачи с размера на китове. Вече беше стопил разстоянието до мъртвия реактор и се приплъзваше над него, извил арката си високо в небето, лъскавата му стомана грееше ослепително под лъчите на слънцето, толкова висок, че Статуята на свободата можеше да стъпи на собствените си рамене и пак да не стигне до тавана му.