Дори Ковалски подсвирна одобрително, впечатлен от габаритите на плъзгащата се конструкция. После се наведе към Грей и извика:
— И какъв е планът, когато…?
Грей вдигна ръка в знак да замълчи. Нов глас се беше намесил в речта на президента. Този глас също му беше познат. Говореше на руски, после повтаряше казаното на английски заради интернационалната публика.
Гласът на сенатор Николай Солоков гърмеше по високоговорителите:
— Възразявам срещу тази перверзия! — крещеше той. — Събрали сме се тук и се тупаме по раменете, задето сме изтрили тази срамна страница от руската история — не, защото сме я скрили, все едно никога не я е имало, засмели сме я под стоманена черга. А онези, които загинаха по време на експлозията, и другите — стотиците хиляди, които умряха и тепърва ще умират от рак и левкемия, а хилядите бебета с вродени деформации и умствено изоставане? Кой ще говори от тяхно име?
Вече бяха достатъчно близо, за да виждат сцената, издигната пред амфитеатралните трибуни, но не и да различат лицата на хората. Не беше и нужно да напрягат очи, защото от двете страни на сцената бяха издигнати огромни екрани. Единият показваше руския президент, другият — американския. Двамата стояха на сцената, всеки зад своя катедра. Насред хаоса в центъра обаче се различаваше друга фигура. Николай Солоков. Служители от охраната се опитваха да смъкнат сенатора долу, други го бранеха, така че да продължи да говори. Ако се съдеше по всеобщото объркване, Николай се беше качил на сцената по своя инициатива, извън предварителния сценарий на събитието, явно с цел да засили драматизма на своя излъчван по хиляди телевизионни канали протест.
Встрани от мелето мъже в черно бяха обградили президента като жив щит.
Каквото и да бе намислил Николай, то вече беше започнало. Грей се прегърби още повече и даде газ. Мотоциклетът се стрелна по черния асфалт към трибуните.
Високоговорителите нададоха кратък пронизителен вой на микрофония, после отново се чу гласът на Солоков:
— Всички вие вярвате, че красив ковчег като този бележи края на едно изтерзано минало, но грешите — всичко това е само измама и нищо повече! Чудовището вече е избягало от клетката си! Без значение колко здрав е катинарът и колко яка стоманата, не можете да го върнете зад решетките. Единственият начин да сложим край на изтерзаното минало е като променим фундаментално отношението си, като водим откровена и трайна политика. Тази церемония е само една нелепост! Поза и нищо друго! Срам за всички ни!
Най-накрая охраната надви поддръжниците на сенатора. Изтръгнаха микрофона от ръцете му и го смъкнаха грубо от сцената.
Руският президент заговори на родния си език. Тонът му беше едновременно гневен и извинителен. Американският му колега даде знак на агентите да се отдръпнат — явно не искаше да изглежда изплашен от непредвидената телевизионна изява на откачения руски сенатор. Лека-полека речите се възобновиха.
Зад трибуните и сцената, арката все така бавно поглъщаше реактора.
Грей намали скоростта. Все още не беше решил — към трибуните ли да продължи, или към реактора? Замисли се за протеста на сенатора, драматичен от началото до края си. Всичко беше майсторски режисирано. Очевидно целта беше да се създаде благовиден предлог, под който сенаторът да не присъства на събитието, да бъде отведен. Къде обаче? Едва ли би оставил тази подробност на случайността. Не би рискувал собствената си безопасност. Който и да го беше смъкнал от сцената, несъмнено работеше за него и го бе отвел на сигурно място.
Оттатък шумната група на телевизионните ванове един зелен военен джип се отдалечаваше с висока скорост. Движеше се по черен път, успореден на високите по два метра и половина релси на гигантската арка. Отъпканите коловози се отклоняваха от реактора, завивайки в широка дъга към дъното на комплекса.
На задната седалка имаше човек с костюм.
Николай.
Грей погледна нагоре. Ослепителната стоманена конструкция вече беше покрила наполовина черния корпус на саркофага. Още петнайсетина минути и щеше да го погълне изцяло. Трибуните бяха на четиристотин метра от реактора.