— Защо ни прати в Индия? Защо изобщо ни забърка в тази история? И защо сега? Трябва да има причина. Според мен Саша — съзнателно или не — се опитва да спре онова, което вие сте замислили.
Елена продължаваше да не реагира на думите му, но пък Грей още беше жив, така че…
— Саша ни тласна по пътя, който ни отведе до вашите корени — от Делфийския оракул през циганските кланове, та до ден днешен. Мисля, че кръвната ви линия не е възникнала току-така, без причина. Може би съществува велико пророчество, което още не се е сбъднало.
— Какво пророчество? — попита Елена.
В гласа й се прокрадна страх, сякаш знаеше какво има предвид Грей и това я плашеше до смърт. Дали пък в психиката им не беше запечатан някакъв кошмар? Грей си помисли за мозайките, които бяха открили по стените на гръцкия храм в Пенджаб. Особено последната, онази с огнената фигура, издигаща се сред кълба дим от омфалоса. Той реши да рискува и набързо описа какво са открили, като завърши с думите:
— Фигурата приличаше на момче с очи от пламък.
Пистолетът в ръката на Елена започна да трепери… макар и не толкова, че да се отклони от целта си. Грей я чу да изрича някакво име, нещо като „Питър“.
— Кой е Питър? — попита Грей.
— Пьотър — поправи го тя. — Братчето на Саша. Понякога има кошмари. Събужда се с писъци и казва, че очите му горят. Но… но…
— Какво? — настоя Грей, заинтригуван въпреки натиска на изтичащото време.
— Когато той се буди, се будим и ние, всички. И за част от секундата виждаме как Пьотър гори. — Тя поклати глава. — Само че неговият талант е емпатията, съпричастието. Много е силен. Обяснявахме си кошмарите му с някакъв страничен ефект на дарбата му, който се излъчва и към нас. Нещо като емпатично ехо.
— Ехото не е било само от Пьотър — изрече на глас мислите си Грей. — Било е ехо, идващо от самото начало.
„Къде свършваше обаче?“
Грей погледна изпитателно към Елена.
— Не вярвам, че дълбоко в себе си одобряваш онова, което ще се случи. Саша категорично не го иска. Тя ме доведе тук. Ако искаше планът на Николай да проработи, просто трябваше да си замълчи. Но не го направи. Доведе ме при теб, Елена. При теб. Сега, в този момент. От теб зависи да помогнеш на Саша или Да унищожиш започнатото от нея. Изборът е твой.
Решението й дойде мълниеносно, сякаш по инстинкт. Завъртя се на пета и стреля. Руският войник се строполи мъртъв на земята.
Грей тръгна бързо към нея.
— Как да спрем операция „Уран“?
— Никак — отвърна тя. Изглеждаше леко замаяна, сигурно от внезапната смяна на ролите или просто се събуждаше от дълъг сън.
Елена даде пистолета си на Грей, сякаш разбираше къде трябва да отиде той. И той тръгна по пистата между релсите. Щом тя не знаеше как да спрат операция „Уран“, може би Николай щеше да знае.
— Трябва да побързаш — каза тя. — Аз… може би имам начин да помогна.
Обърна се и погледна към задната част на комплекса, накъдето се бяха отправили с Николай преди намесата на Грей и Ковалски.
Грей посочи мотоциклета. Макар и със спукана предна гума, пак щеше да е по-бързо отколкото пеша.
— Ковалски, помогни й.
— Ама тя ме простреля.
Грей нямаше време да спори с него. Обърна се и хукна през гората от бетонни стълбове. Пътят се отвори пред него между високите релси. В другия край на пистата Николай вече се беше прехвърлил през голямата врата в металната стена на арката и изчезваше в мрака.
Грей тичаше с всички сили.
Оставаха шест минути.
А после видя как черният отвор в стоманената стена започва да се стеснява. Вратата се затваряше.
Избягали бяха от затвора, но какво щяха да правят сега?
Елизабет подтичваше след Росауро, а Лука вървеше най-отзад и пазеше с пистолета си гърбовете им. Мастерсън куцукаше с помощта на бастунчето си и се мъчеше да не изостава от Елизабет, която го придържаше за лакътя като допълнителна опора.
Първата им задача беше да намерят телефон и да вдигнат тревога. Само че целият град изглеждаше изоставен и пълен с призраци. Брези издигаха снагите си сред разбития уличен паваж, бурени растяха навсякъде, сградите бяха покрити с мъхове и лишеи. Как щяха да намерят работещ телефон тук?
— Следващата пресечка! — изхъхри Мастерсън и размаха бастунчето, прехвърлил тежестта си върху здравия крак. — Вляво. Хотел „Полисия“ би трябвало да е в края на улицата.