— Съжалявам, Елизабет — повтори Мастерсън. На устните му изби кървава пяна.
— Хейдън… — Тя вдигна ръка пред устата си, неспособна да намери думи, с които да му благодари и прости.
Ала той изглежда го прочете в очите й, защото кимна едва доловимо и спокойна усмивка разведри за миг лицето му.
— Върви… — изрече с последни сили той и очите му се затвориха.
Росауро я повлече по улицата към следващата пресечка. Лука продължи да стреля в движение… а после пистолетът му замлъкна, останал без патрони. Стрелбата откъм мотоциклета все така ги гонеше по петите.
Росауро тичаше покрай сградите и насърчаваше с викове спътниците си, докато един ръждясал камион не ги прикри временно от куршумите.
— Зад ъгъла! — извика тя.
Само че нямаше как да стигнат дотам.
Мотоциклетът изрева отново зад тях — бързо щеше да ги догони сега, когато стрелбата откъм бегълците беше секнала.
Елизабет погледна през рамо. Докато мотоциклетът лавираше между труповете по улицата, Мастерсън се претърколи с последни сили и мушна бастуна си в предните спици. Яката дървесина се сцепи, а мотоциклетът се изправи на предната си гума и се преобърна. Плъзна се по неравния паваж, като хвърляше искри и оставяше кървава диря след себе си.
— Бързо! — пришпори ги Росауро.
Ревът на мотоциклетния двигател навярно беше прикрил стрелбата, но така или иначе трябваше да се махнат оттук по най-бързия начин. Стигнаха до завоя и продължиха по пресечката. На триста-четиристотин метра По-нататък се издигаше голям хотел, прясно боядисан и ярко осветен. Няколко лъскави черни лимузини бяха паркирани до бордюра.
Забързаха натам. Лука захвърли празния пистолет и всички се постараха да пооправят и изтупат дрехите си от прахта. Когато наближиха хотела, забавиха крачка и поеха спокойно към входа. Никой не ги спря. Хотелът беше почти празен — двама от шофьорите на лимузините седяха във фоайето, а на рецепцията се размотаваха няколко служители. Изглежда всички други бяха отишли на церемонията. Росауро тръгна към рецепцията.
— Мога ли да използвам някакъв телефон? Ние сме… от „Ню Йорк Таймс“.
— В пресцентъра… ей там — каза на колеблив английски омърлушеният млад мъж и посочи към една врата в дъното на фоайето.
— Спасибо — благодари му Росауро.
Поведе ги към вратата. Пресцентърът беше квадратно помещение с тесен плот покрай стените. В средата на залата имаше голяма маса с всички необходими офис консумативи — пакети хартия, тефтери, химикалки, телбодове. Но погледът на Елизабет се спря върху двайсетината черни телефона, подредени в редица на плота при стената.
Росауро отиде при най-близкия, вдигна слушалката и кимна доволно — телефонът работеше. Тя започна да набира и каза:
— Ще предупредя централното командване. Те ще вдигнат тревога и с малко късмет евакуацията ще започне навреме.
Елизабет се тръсна на един стол. В очертаващото се временно затишие тялото й реши да напомни за себе си. Побиха я тръпки, а после започна да се тресе. Цялата. Не можеше да спре. Смъртта на Мастерсън… смъртта на Мастерсън бе пречупила нещо в нея, беше отворила пробойна. И сега сълзите потекоха на воля — изливаха скръбта й за професора, за баща й също.
Росауро набра последната цифра и зачака. Между веждите й бавно се вдълба бръчка на недоумение.
— Какво има? — попита Лука. Тя поклати смутено глава.
— Никой не отговаря.
00:50
Вашингтон
Пейнтър почука леко на вратата на съблекалнята и я отвори предпазливо. Посрещна го насочен в лицето пистолет. Кат свали оръжието и се отпусна облекчено.
— Как са всички? — попита той и влезе след нея.
— Засега добре.
Охранител на Сигма зае мястото й при вратата. Кат поведе Пейнтър към централното помещение, пълно с пейки и метални шкафчета. В дъното имаше вход към душовете и сауната.
Кат тръгна по една от страничните пътеки. Пейнтър я последва и видя Малкълм на една от пейките. Лиза седеше на пода, прегърнала Саша през раменете. Момичето вдигна към него големите си сини очи и се залюля леко напред-назад. После видя Кат и видимо се отпусна.
Лиза стана. Беше сменила престилката си и от кръвта нямаше и помен. Кат се наведе, вдигна Саша и седна на пейката, като нагласи детето в скута си. После прошепна нещо в ухото й, нещо, което накара момичето да се усмихне.