Лиза прегърна за миг Пейнтър, после вдигна очи към него.
— Какво има? — прошепна разтревожено тя.
Той смяташе, че се прикрива добре, но как да скриеш докрай толкова гняв и мъка?
— Шон — промълви той.
Кат и Малкълм погледнаха към него. Пейнтър си пое дълбоко дъх.
— Онзи мръсник го уби. — Още чуваше изстрела, воя на претоварените високоговорители. Още виждаше как приятелят му пада на пода.
— О, Боже… — ахна Лиза и се притисна към него.
— А сега слиза насам. Претърсва комплекса за момичето — каза Пейнтър и си погледна часовника.
Кат се досети първа:
— Извънредният протокол?
— Остават четири минути. — Молеше се да не е пропуснал нещо. Въздухът вече тежеше от сладникавата миризма на катализатора.
— А ако се наложи да защитаваме това помещение? — попита Кат — Изстрелите могат ли да възпламенят въздуха?
Пейнтър поклати глава — Съединението действа като аерозолиран С4. Нужна е силна електрическа искра, за да се възпламени, а не обикновена.
Лиза не се отделяше от него.
— Какво ще правим?
Пейнтър им даде знак да стават. Решен беше да ги защити на всяка цена. Повече жертви не би могъл да понесе. Уви, възможностите му бяха на изчерпване.
— Ще се скрием.
Мейпълторп вървеше след отряда командоси по коридора.
Прибягвал бе до услугите на същата група много пъти в миналото — наемнически отряд, включващ бивши членове на британските специални военновъздушни сили и южноафриканските бригади със специално предназначение. Те бяха ръженът, с който разместваше фигурките върху световната политическа карта. Готови бяха на всичко — покушения, отвличания, изтезания, изнасилвания. Това бяха хората, които привеждаха в действие всяка негова секретна операция.
А най-ценното им качество беше способността им да изчезват без следа след края на всяка мисия.
Страната оцеляваше благодарение на корави мъже като тях. Защото отиваха там, където други не смееха да пристъпят.
Водачът стигна до една врата в дъното на коридора. Съблекалня, ако се съдеше по табелката. Войникът вдигна свита в юмрук ръка. В другата държеше електронен следотърсач.
Трент Макбрайд беше докладвал, че предавателният микрочип на момичето все още функционира. Нямаше къде да я скрият. Уловили бяха сигнала й на това ниво.
Командосът го погледна въпросително — чакаше заповед да действат.
Мейпълторп му махна да продължава, после си погледна часовника. Извънредният протокол щеше да се задейства след три минути. Искаше да приберат и евакуират момичето преди това, в случай че Пейнтър Кроу реши да не отмени огнената буря. Ако действаха достатъчно бързо, не би трябвало да има проблем. В другия край на коридора имаше авариен изход към подземен гараж.
Войниците пред него разбиха вратата и нахълтаха приведени в помещението. Мейпълторп ги последва и затвори след себе си. Войниците си разменяха кратки кодирани реплики, докато се развръщаха да покрият редиците от пейки и шкафчета.
Мейпълторп тръгна след командоса с проследяващото устройство и двамата войници, които го прикриваха по фланговете. Водачът тичаше приведен между шкафчетата, вдигнал ръка пред себе си. Накрая стигна до източника на сигнала и посочи.
В последвалата тишина Мейпълторп чу тихо скимтене иззад вратата на едно от металните шкафчета.
„Най-после“.
Вратата беше заключена с малък катинар, но един от другите войници извади компактна резачка за болтове и след миг катинарът издрънча на пода.
Мейпълторп махна нетърпеливо. Времето им изтичаше.
— По-бързо!
Водещият командос отвори вратата на гардеробчето. Мейпълторп зърна цифров диктофон, радиопредавател… и свързан към вратата пистолет-тазер.
Капан.
Завъртя се и си плю на петите.
Зад него пистолетът стреля. Чу се силен пукот на електричество.
Мейпълторп изпищя, чул характерния всмукващ звук на възпламеняващ се газ. Застигна го гореща вълна, после въздухът се подпали. Огнената топка го подхвана и го захвърли по пътеката между гардеробчетата. Дрехите му се овъглиха за миг. Огън изпълни дробовете му, скалпът му изгоря до кост. Ударната вълна го запрати в стената и той се срина, загубил всяка прилика с човешко същество — запалена факла от чиста агония.