Търколи се отчаяно. Горя цяла вечност… докато мракът не го отнесе.
Един етаж по-надолу, в съблекалнята на гимнастическия салон, Пейнтър слушаше писъците, долитащи от лазарета точно над тях. Беше нагласил капана горе, сигурен, че Мейпълторп ще тръгне по електронната следа на микрочипа. Заложил беше един от радиопредавателите „Кобра“, които бяха използвали, за да отвлекат хеликоптерите от обезопасената квартира. Както и преди, беше нагласил устройството да имитира сигнала на момичето.
Като малък Пейнтър често ходеше на лов с баща си в резервата „Машантукет“, племенните земи на неговия народ. Още тогава умееше да залага капани и да подвежда плячката. Днес беше направил същото Мейпълторп и хората му бяха налетели на фалшивата следа като молци на пламък.
И също като молци бяха изгорели.
Пейнтър не чувстваше угризения заради стореното. Шон Макнайт още му беше пред очите — как се срива безжизнено на пода. Други двама служители на Сигма също бяха загинали. Пейнтър погледна часовника си. Минутната стрелка премина дванайсет. Току-що беше станало един през нощта — часът, заложен в извънредния протокол.
Той затаи дъх, но не се случи нищо.
По-рано, след като зареди протокола, беше изтичал до центъра за машинен контрол и бе обезвредил ръчно електронната система за подаване на искра. Планът му изискваше комплексът да се изпълни с катализаторния газ, но за другото Мейпълторп беше прав — Пейнтър не можеше да обрече на мъчителна смърт пленените от командосите свои колеги, дори и за да защити момичето. Затова беше заложил капана, локализирайки огнената буря до едно-единствено помещение и подмамвайки Мейпълторп и отряда му натам.
Сега, когато голяма част от войниците бяха обезвредени, а водачът им — мъртъв, останалите най-вероятно щяха да се оттеглят, без да създават проблеми.
Лиза се облегна на него.
— Има ли опасност огънят да се разпространи?
Отговорът дойде незабавно. Противопожарната система се задейства и от тавана се заизливаха щедри количества вода и пяна.
— Свърши ли се? — попита тя.
Пейнтър кимна.
— Тук да.
Другаде обаче играта още продължаваше.
10:53
Припят, Украйна
Грей тичаше към затварящата се стоманена врата в задния край на гигантския хангар. Стъпките му отекваха по пистата между високите релси. Мина покрай труповете на двама застреляни в главата работници.
Пулсът гърмеше в ушите му, но не успяваше да заглуши докрай аплодисментите откъм далечните трибуни — за миг го обзе абсурдното усещане, че е атлет, който спринтира към финиша в състезание на четиристотин метра, а публиката на стадиона го насърчава с викове и ръкопляскания. Само че в това състезание животът на публиката зависеше от това дали той ще пресече финиша навреме.
С последен напън на мускули, сърце и дробове, Грей стигна до люка и се метна по корем под спускащата се врата. Само дето не беше врата като врата, а стоманен сегмент с дебелина десетина метра. Грей лазеше трескаво напред, а стоманата се спускаше неумолимо към него. Обзе го паника. Дращеше с ръце и риташе с крака под стоманената тежест, която вече облизваше дрехите му.
Най-после стигна ръба и се претърколи през него. Не губи време в разглеждане на забележителности — хвърли само един поглед наоколо си, колкото да вземе мерките на гигантската, висока колкото десететажна сграда пещера от стомана с безкрайни скелета покрай стените, похлупила масивна конструкция от бетон и почернял метал. Позорно известният саркофаг, надгробната плоча на четвърти реактор. Хангарът го беше покрил почти изцяло. В другия край се издигаше бетонна стена. Стоманеният хангар всеки Момент щеше да се придвижи до нея и да запечата окончателно стария саркофаг.
Засега обаче арка от слънчева светлина обточваше саркофага като огнена дъга. Единствената пролука към външния свят, която се смаляваше пред погледа на Грей.
Нечий глас долиташе отляво, извън хангара. Говореше на руски, гордо и бойко, усилен от високоговорителите при трибуните. Чуваше се и постоянното фоново громолене на хидравличните влекачи, които теглеха хангара на метри от последната му спирка.
А после вдясно изтрещя пистолет.
Грей си спомни мъртвите работници вън.
Николай оставяше след себе си пътека от трупове.
Хукна по посока на изстрела, като лавираше ниско приведен между листове строителна стомана, купчини натрошен бетон и един изоставен мотокар. Въздухът миришеше на машинно масло и ръжда. Грей наближи ъгъла на саркофага и освободи пистолета от колана си.