Обърна се и извика ужасено:
— Елена! Недей! Няма да успееш!
Скочи на крака и се хвърли след нея, но тя вече се беше навряла дълбоко в пролуката, по-навътре, отколкото можеше да стигне той. Движеше се бързо тънкото й тяло се отдалечаваше все повече и повече.
Грей се надяваше да стигне невредима до другия край на прохода, макар че и там я чакаше сигурна смърт. И едва сега забеляза размазаната ивица кръв по стоманената стена на стесняващата се пролука.
Някой изръмжа зад него. Ковалски.
— Къде е Елена?
Грей се взираше напрегнато в пролуката, докато не видя жената да се изхлузва от другия й край. После поклати глава.
Ковалски местеше глуповато поглед по гигантската снага на хангара.
— Заряза ме там. След като пусна котвата върху тъпото копеле. Рече, че идвала да помогне.
Грей се извърна.
— Сигурно точно това е имала предвид.
Николай лежеше по гръб, краката му бяха смазани под половин тон стоманени греди. През мъглата на болката чу нечии стъпки да бързат към нето. Обърна глава и видя Елена.
Очите му се присвиха от болка, по-силна от тази в натрошените кости.
— О, милая моя, какво правиш тук?
Тя се отпусна на пода до него. Ризата й беше напоена с кръв.
— Любов моя… — прошепна той с болка и загриженост едновременно. Вдигна ръка и тя се сгуши в прегръдките му. Той я притисна към гърдите си и я залюля нежно, докато последните слънчеви лъчи се стапяха.
Оглушително стържене на стомана в бетон оповести запечатването на арката като финален акорд на погребален марш. Секунда-две по-късно се чу взрив и громолене — далечната страна на стария саркофаг се беше сринала. Запалителните заряди бяха изпълнили задачата си, но убежището вече се беше затворило, спасявайки живота на хората отвън.
Николай обаче не беше сред късметлиите.
Той вдигна поглед към осветения купол. Вътрешните повърхности на хангара бяха покрити с дебел слой поликарбонат, който да отрази радиацията й да намали допълнително пропускливостта на стоманата.
Не че имаше значение, но вдигна капачето на дозиметърната значка, закачена за джобчето на сакото му. Сутринта повърхността й беше бяла. Сега беше черна като катран.
Пусна капачето и посегна да прегърне Елена и с другата си ръка.
— Защо? — попита.
Много въпроси се съдържаха в тази едничка дума. Защо го беше предала Елена? Тя трябва да е била — това беше единственото логично обяснение. И защо се беше върнала при него?
Елена не отговори. Той надигна глава и видя стъкления блясък на очите й.
Мъртва.
Както и той всъщност.
Жив мъртвец.
Знаеше какъв край го очаква. Проучил беше основно пораженията, които радиационното облъчване нанасяше върху човешкия организъм — от професионален интерес. Смъртта му щеше да е не само мъчителна, но и унизителна.
Притисна Елена по-близо до себе си и усети как от ръката й се изхлузва нещо и пада на бедрото му. Пресегна се и стисна последния й подарък.
Пистолетът му.
Явно го беше взела от пода.
Затова беше дошла.
Да се сбогува и да му предложи алтернативен изход, начин да избяга заедно с нея.
Той се сгуши в Елена и целуна за последно студените й устни.
— Ти мое солнишко…
И тя наистина беше неговото слънчице.
Притисна я до себе си, после вдигна пистолета към устните си.
И избяга.
19.
7 септември, 11:00
Южен Урал
Преметнал пушката през рамо, Монк изкатери последния стръмен и остър завой на пътя. Право пред него минният комплекс клечеше пред гранитна скална стена. Ламаринените бараки и старият генератор отдавна бяха ръждясали. От покривите висеше ръжда на парцали, прозорците бяха изпочупени или заковани с дъски, навсякъде се валяха ръждясали инструменти — лопати, кирки, колички, повечето корозирали до неузнаваемост.
Покрай скалната стена се редяха високи купчини натрошен камънак. Сред купчините се издигаше сервизната кула с товарачните си стрели и рамена, макарите и асансьорните клетки за издигане и товарене на рудата.
Монк куцукаше, щадейки превързания си набързо крак, и се чудеше откъде знае толкова много за минното дело. Дали пък семейството му не се е занимавало със…