— Всичко е било нагласено от началото до края — възкликна той. — Бягството на д-р Полк…
Макбрайд се усмихна одобрително.
— Браво.
Сянката на Мейпълторп падна върху Юри като материална тежест.
Бяха го изиграли. На глупак го бяха направили. Той вдигна гневен поглед към Макбрайд.
— Ти беше в Зайчарника, когато Арчибалд избяга. Помогнал си му.
Кимване.
— Трябваше ни начин да изведем на открито една от вашите омеги.
— Използвал си д-р Полк като стръв. Собственият си колега и приятел.
— Обикновена необходимост, нищо повече.
— Той… Арчибалд разбра ли, че го използваш?
Макбрайд въздъхна със смесица от тъга и отегчение.
— Може и да е заподозрял нещо… макар че реално нямаше избор. Умри или мини по трънливата пътека. Понякога се налага да бъдеш патриот, независимо дали го искаш или не. И трябва да кажа, че той се справи добре. Почти стигна до голлинията.
— И всичко това — за да отвлечете едно дете?
Макбрайд потри отново основата на носа си.
— Подозирахме, че вие, руснаците, криете нещо. Юри запази хладнокръвие. Макбрайд беше прав, но едва ли подозираше мащаба на онова, което руснаците пазеха в тайна.
— Ще използваме детето — продължи той, — за да започнем своя собствена програма в Щатите. И ще проучим в детайли всичко, което сте направили с него. Въпреки постоянните ни запитвания вашата група така и не предостави пълен доклад за резултатите от изпитанията. От самото начало криете информация.
„Така беше — не само информация, а и планове за бъдещето“.
На глас Юри попита:
— А лекарствата, които взема Саша?
— Ще се справим. С твоя помощ.
Юри поклати глава.
— Никога.
— Боях се, че ще го кажеш.
Очите на Макбрайд потрепнаха и това накара Юри да погледне през рамо.
Мейпълторп стоеше до него с пистолет в ръка. Стреля от упор.
21:45
Грей не беше от хората, които лесно преглъщат съвпаденията. Двама учени, работили по един и същ проект, изчезват по едно и също време — след това единият се появява във Вашингтон облъчен и на прага на смъртта.
Разтри слепоочията си, за да разкара загнездилата се там болка.
— Елизабет, всичко това трябва да е свързано по някакъв начин с първоначалните изследвания на баща ти — каза той. Двамата неусетно бяха минали на „ти“.
Пейнтър кимна.
— Въпросът е как? Ако знаехме повече подробности… Например нещо, което не фигурира в докладите на баща ви.
Въпросът увисна във въздуха.
Елизабет сведе поглед към скута си. Пръстите й се бяха сплели до побеляване. Изглежда чак сега забеляза събралото се там напрежение и отпусна ръце.
После измърмори вяло:
— Не знам. През последните години… почти не си говорехме. Той не беше доволен, че съм се насочила към антропологията. Искаше да тръгна по неговите стъпки във… — Млъкна и поклати глава. — Няма значение.
Грей се пресегна, сипа горещо кафе в една чаша и й я подаде. Елизабет я прие с кимване. Не понечи да отпие, само я държеше между дланите си, сякаш й е студено.
— Едва ли е бил чак толкова недоволен от избора ти на кариера — подхвана Грей. — Иначе не би ти уредил докторантурата в онзи гръцки музей.
Тя поклати глава.
— Съдействието му не беше толкова алтруистично, колкото звучи. Баща ми винаги се е интересувал от Делфийския оракул. Тамошните гадателки се вписваха в изследванията му върху интуицията и инстинктите. Вярваше, че онези жени са имали някаква обща унаследена способност. Нещо, което ги е свързвало на генетично ниво. Или пък обща неврологична аномалия. Така че ми уреди докторантурата в Делфи само за да черпи чрез мен информация за собственото си изследване.
— Да, но какво точно е представлявало това изследване? — подкани я отново Грей. — Всяка информация може да се окаже полезна.
Тя въздъхна.
— Мога да ви кажа какво породи манията на баща ми по интуицията и инстинктите. — Тя вдигна поглед към Грей, после и към Пейнтър. — Чували ли сте за най-ранните експерименти на руснаците във връзка с интуицията?
И двамата поклатиха глави.
— Експериментът е бил отвратителен, но имал отношение към онази област на неврофизиологията, с което се занимаваше баща ми. Преди двайсетина години руснаците взели новородени котенца от майка им, качили цялото котило на подводница и я потопили. Екипът следял жизнените показатели на майката, а подводничарите в уговорен час убили едно от котенцата. В същия миг сърдечният ритъм на котката се ускорил рязко, а мозъчната активност говорела за силна болка. Котката показала признаци на превъзбуда и объркване. В рамките на няколко дни убили и другите котенца. Всеки път майката реагирала по същия начин. Макар да ги деляло огромно разстояние, котката изглежда усещала смъртта на новородените си.