Пейнтър се отпусна назад на дивана.
— Нищо чудно, че са го потърсили за Станфордския проект. Изследванията му са имали много общо с тяхната цел.
— Но защо да го убиват заради това? Оттогава са минали години — възрази Елизабет и улови погледа на Грей. — И какво общо има онзи странен череп с цялата история?
— Засега не знаем — отговори вместо него Пейнтър, — но до утре сутринта ще разполагаме с повече данни за черепа.
Грей се надяваше шефът му е да е прав. Екип от експерти вече работеше върху странния обект. Черепът беше изпратен по куриер в централата на Сигма въпреки негласната неохота на Грей — по всичко личеше, че именно черепът е ключът към загадката и той предпочиташе да го задържи при себе си.
На вратата се почука.
Пейнтър се извъртя, Ковалски се изправи с обувка в ръце.
Грей също стана.
Пред къщата бяха оставили двама цивилни агенти да пазят. Ако беше възникнал проблем, някой от тях щеше да съобщи по радиовръзката. Въпреки това Грей извади полуавтоматичния си пистолет — защо й е на охраната да чука, щом разполага с радио?
Махна на другите да се отстранят и тръгна към входната врата. Движеше се покрай стената към малък видеомонитор, разделен на четири полета, който показваше образ в реално време от външните камери. Полето горе вляво отговаряше на камерата при верандата.
Там, на няколко крачки от вратата, стояха двама души.
Жилест мъж в червено яке държеше малко дете за ръка. Момиче. С панделки. Грей не долови открита заплаха в поведението на мъжа. В другата си ръка непознатият държеше плътен лист хартия. Приличаше на голям пощенски плик. Мъжът се наведе.
Грей се напрегна, но под прага се появи най-обикновен лист, жълт. Мъжът го пъхна навътре. Листът се плъзна по излъскания дървен под на антрето и се спря в краката на Грей.
Той зяпаше невярващо детската рисунка с черен пастел. Без особени подробности, но съвсем точно и някак със замах рисунката изобразяваше дневната на обезопасената квартира. Камината, фотьойлите, диванът. Точно както бяха разположени. Имаше и човешки фигури — четири. Две седяха на дивана, една — на фотьойла отсреща. Четвъртата, доста едра, беше скицирана до камината с обувка в ръка. Не можеше да е друг освен Ковалски.
Детска рисунка на тяхната стая.
Грей вдигна отново поглед към монитора.
Раздвижване в другите полета привлече вниманието му. Още мъже се появиха в обсега на външните камери, и те с якета. Грей видя първо единия от техните пазачи, после и другия — и двамата взети на мушка от упор.
Ковалски застана до него — приближил се бе тихо, нали беше по чорапи. Огледа екрана, после въздъхна.
— Супер — каза той. — Как го правите това, не знам. Качвате адресите на обезопасените квартири в интернет ли, що ли?
Мъжете с якетата отвън накараха двамата пазачи да коленичат.
Къщата беше обградена.
А те четиримата бяха в капан.
От другата страна на света мъжът, когото нарекоха Монк, търсеше път към свободата.
Докато трите деца стояха на пост при вратата на болничната стая, той навлече с мъка комбинезон от дебел дънков плат, тъмносин, в тон с ризата с дълги ръкави. Трудно беше, когато имаш само, една ръка. Оставаше да добави към тоалета си черната плетена шапка и дебелите чорапи, които децата бяха оставили на стола. Сложи шапката на бръснатата си глава, обу чорапите и напъха крака в чифт ботуши, които му бяха малко тесни, но пък кожата им беше износена и напукана, така че сигурно щяха да се отпуснат.
Монк използва краткото уединение, за да си събере мислите, но празнините в паметта му все така зееха като бездна. Все още не помнеше нищо преди събуждането си в тази стая. Но ако не друго, усилието да се облече мобилизира мускулите му и главата му спря да се върти при всяко движение.
Тръгна към по-голямото момче, Константин, което чакаше при вратата — метална и с резе от външната страна. Видът й беше достатъчно потвърждение, че са го държали тук като затворник и че това сега наистина е бягство.
Най-малкият от тримата му спасители — Пьотър го хвана за ръката и го задърпа по коридора, далеч от светлината на сестринската стая. Монк се сети за молбата на детето.
„Спаси ни“.