Множеството зад репортерите беше нараснало, докато Николай говореше, и сега избухна в ръкопляскания и одобрителни викове.
Това беше едва първата от серията предстоящи речи преди основното събитие — церемонията в Чернобил, където новият саркофаг щеше да бъде положен върху токсичното ядро на мъртвия реактор. Първоначалният бетонен щит вече се ронеше — издигнат беше като временно решение, а оттогава бяха минали цели двайсет години. Новият саркофаг тежеше осемнадесет хиляди тона и беше висок колкото половин Айфелова кула. С тези си размери той беше най-голямата подвижна конструкция на цялата планета.
И други политици вече трупаха дивиденти покрай събитието с речи и открити събрания; но Николай се бе постарал да е най-шумният и красноречивият, истински поборник за атомна реформа и за прочистване на горещите радиационни точки из цялата страна. Мнозина възразяваха, че проектите му щели да струват истинско състояние. Членове на собствената му парламентарна група го критикуваха пренебрежително в пресата.
Но Николай знаеше, че е прав.
И всички те щяха да видят един ден.
— Запомнете думите ми! — продължи той. — Макар да затваряме една глава от нашата история, боя се, че само сме запушили с пръст пробойна в язовирната стена. Ядреното ни минало още не е приключило нито с нас… нито със света. И когато настъпи кризисният момент, мога само да се надявам, че и ние ще се окажем достойни като храбрите мъже и жени, които в онзи трагичен ден се простиха с бъдещето си. Затова нека не обръщаме гръб на завета им. Нека построим един нов ренесанс! Защото от пламъците може да се роди нов свят.
Знаеше, че очите му са светнали при последните думи. Това беше мотото на неговата реформа.
Нов ренесанс.
Руски ренесанс.
Нужно беше едно леко побутване в правилната посока, нищо повече.
Елена се наведе към него и го докосна по лакътя да му каже нещо. Той сведе глава към нея миг преди откъм парка през улицата да изтрещи пушечен изстрел. С периферното си зрение Николай зърна припламването на дулото, а част от секундата по-късно нещо разпра въздуха край ухото му.
Снайперист.
Покушение.
Елена го дръпна зад катедрата сред писъците на тълпата. Възцари се хаос и Николай се възползва от мига, за да целуне леко Елена по устата. Погали дългата й коса и пръстите му се плъзнаха за миг по очертанието на студената хирургическа стомана зад ухото й.
Прошепна в полуотворените й устни:
— Мина добре.
22:25
Вашингтон
Пейнтър застана до Грей при входната врата и впери поглед в свързания с външните камери монитор и към двамата служители на Сигма, които уж трябваше да ги пазят, а сега стояха прегърбени под прицел.
Кльощавият мъж извика тихо през вратата, сякаш усетил присъствието им:
— Не искаме никой да пострада — каза той със силен източноевропейски акцент.
Пейнтър се вгледа в образа на непознатия върху монитора. После насочи вниманието си към момичето, което мъжът държеше за ръка. Детето гледаше право към уж скритата камера.
Мъжът извика отново:
— Ние сме съюзници на Арчибалд Полк! — Прозвуча някак неуверено, сякаш не беше сигурен, че думите му ще значат нещо за хората в къщата. — Нямаме много време!
Пейнтър усети присъствието на Елизабет зад себе си. Обърна се да я погледне. Ако искаха да научат повече за съдбата на баща й, трябваше да рискуват. Друг въпрос беше колко голям риск можеха да поемат. Пейнтър натисна копчето на домофона и се наведе към микрофончето:
— Ако сте съюзници, не бихте имали нищо против да освободите нашите хора и да оставите оръжията си.
Мъжът на верандата поклати глава.
— Първо трябва да докажете, че заслужавате доверие. Рискувахме твърде много, за да доведем момичето тук. Разкрихме се.
— Ще ви пуснем да влезете — каза Пейнтър. — Но само двамата с момичето.
— Аз пък ще задържа двамата ви колеги като гаранция за сигурността ни.
Ковалски изпръхтя:
— Какво голямо и задружно семейство, направо да си изповръщаш червата.