Пейнтър даде знак на Грей да изведе Елизабет зад ъгъла на коридора.
Самият той застана встрани от вратата. Ковалски зае позиция от другата й страна, както си беше по чорапи, и вдигна в готовност единственото си оръжие — обувката.
Изглежда нямаха друг избор.
Пейнтър дръпна резето и открехна вратата. Непознатият вдигна ръка да покаже, че е празна. С другата държеше детето. Момичето не беше на повече от десет години, тъмнокосо и с рокля на каре в сиво и черно. Мъжът беше мургав и гладко избръснат, но тъмна четина вече засенчваше долната половина на лицето му. Египтянин или арабин може би. Очите му, толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни на слабото осветление, горяха нащрек. Беше с дънки и тъмночервено яке.
Непознатият обърна глава, но погледът му не се отдели и за миг от вратата. Каза нещо на хората си, Езикът беше непознат за Пейнтър, но казаното прозвуча като заповед да останат в готовност.
— Тоя тип е циганин — измърмори Ковалски.
Пейнтър стрелна с поглед едрия мъж.
— На нашата улица живееше едно такова семейство — обясни Ковалски и посочи с палец непознатия. — Това, дето го каза, беше на цигански.
— Прав е — каза непознатият. — Казвам се Лука Херн.
Пейнтър отвори още малко вратата и даде знак на мъжа да влезе.
Непознатият пристъпи предпазливо през прага, но не пропусна да кимне учтиво на Пейнтър и Ковалски.
— Састимос.
— Найс туке — отвърна Ковалски. — Само за сведение обаче, т’ва е кажи-речи всичко, което помня от езика ви.
Пейнтър заведе Лука и детето в дневната. Забеляза, че момичето се движи несигурно, а лицето му лъщи като при треска.
Лука видя Грей, който стоеше зад вратата с пистолет в ръка.
Пейнтър му даде знак да прибере оръжието. Не долавяше признаци за пряка заплаха в поведението на мъжа. Само предпазливост.
Елизабет пристъпи напред.
— Споменахте баща ми.
Лука сбърчи неразбиращо чело. Пейнтър обясни:
— Това е дъщерята на Арчибалд Полк.
Очите на непознатия се разшириха и след миг той кимна почтително на Елизабет.
— Съжалявам за загубата ви. Той беше велик човек.
— Какво знаете за баща ми? — попита тя. — И кое е това момиче?
Детето издърпа ръката си от непознатия и отиде при масата. Коленичи до нея и започна да се люлее напред-назад.
— Момичето ли? — каза Лука. — Истината е, че не знам. Истинска загадка. Получих съобщение от баща ви. На гласовата поща. Думите се застъпваха, сякаш е бързал да каже много, а не е имал време. Да сме купели дузина радиоприемника „Кобра Марийн“ и да сме ги настроели на определена вълна. После изреждаше някакви цифри. Да сме обикаляли Националния мол и да сме се оглеждали за „пакет“, който щял да активира приемниците. Звучеше като умопобъркан.
Пейнтър погледна към Грей. Той сви рамене.
— Пакет? — попита Пейнтър.
Лука сведе поглед към детето.
— Нея.
— Момичето? — попита шокирана Елизабет. — Защо?
Лука поклати глава.
— Бяхме задължени на баща ви, затова направихме каквото поиска. Дори бяхме в мола, когато са го застреляли, макар да разбрахме едва по-късно, че убитият е бил той. Но хванахме дирята на детето.
Пейнтър огледа момичето. Изглежда в дрехите или по тялото й имаше микропредавател.
— Проследихме я до зоопарка и там успяхме да я отведем, без никой да разбере.
— Отвлекли сте я? — попита Пейнтър.
Мъжът сви рамене.
— Съобщението завършваше с думите „откраднете пакета“. После трябвало да го доставим на някой или нещо на име „Сигма“.
Последното свари Пейнтър неподготвен.
— Съобщението прекъсваше рязко — продължи циганинът, — без други указания или обяснение някакво. След като отведохме момичето, трябваше да действаме бързо. Бояхме се, че и други може да я търсят. Особено след като беше обявена тревога в целия окръг. Но нямахме представа какво или кои са тези „Сигма“ от съобщението на професора. И докато обикаляхме и се мъчехме да измислим нещо, момичето взе да рисува като пощуряло.
Посочи детето, което се беше изправило и сега стоеше до една от стените. Взело беше парче въглен от камината и рисуваше с отсечени движения по стената, започваше на едно място, после се прехвърляше на друго, на пръв поглед без никаква целенасоченост.