— Да започнем оттук тогава. Човешкият мозък. Съставен от тридесет милиарда неврона. Всеки неврон общува със съседите си чрез множество синапси. Което води до приблизително един милион милиарда синаптични връзки. Тези връзки от своя страна създават огромен брой неврални вериги. И като казвам „огромен“, имам предвид нещо от порядъка на десет с милион нули отзад.
— Милион нули? — вдигна вежди Пейнтър. Малкълм го погледна над очилата си.
— За да стане по-ясно… Представи си го така — бройката на всички атоми в цялата вселена е само десет с осемдесет нули отзад.
После кимна, видял потреса на Пейнтър.
— Така че в черепите ни дреме удивителен суперкомпютър, за който ние знаем съвсем малко. На практика — почти нищо. — После посочи към прозореца. — Някой друг обаче е отбелязал значителен напредък.
— Какво имаш предвид? — попита Кат, явно притеснена за детето.
— С помощта на най-новите технологии ние правим предпазливи стъпки в тази непозната територия. Така както пращаме сонди в космоса, пъхаме електроди в мозъка. Достигащата до мозъка информация е без изключение във вид на електрически импулси. Ние не виждаме с очите си, а с мозъка си. Пак заради това кохлеарните импланти връщат слуха на глухите. Имплантът превръща звука в електрически импулси, които се препращат към мозъка чрез микроелектрод, въведен в слуховия нерв. С течение на времето мозъчната кора се научава да интерпретира този нов сигнал и глухият започва да чува — на същия принцип, по който се учи чужд език. Малкълм посочи лаптопа си.
— Човешкият мозък — понеже е електрическо устройство и следователно е податлив на нови сигнали — притежава вродената способност да се свързва с машини. В известно отношение, това ни прави съвършените естествено родени киборги.
Пейнтър се намръщи.
— Накъде биеш с всичко това?
Лиза сложи ръка върху неговата.
— Не става въпрос за научна фантастика, Пейнтър. Границата между човека и машината вече е доста размита. Има микроелектроди толкова малки, че могат да се вложат в индивидуални неврони. През две хиляди и шеста година в университета „Браун“ имплантираха микрочип, свързан със стотици микроелектроди в мозъка на парализиран мъж. Само след четири дни упражнения пациентът — единствено чрез мислите си — можел да движи маркер по екрана, да отваря електронната си поща, да контролира дистанционно телевизора и да движи роботизирана ръка. За каква граница можем да говорим изобщо?
Пейнтър погледна към прозореца.
— И някой е стигнал още по-далеч?
Лиза и Малкълм кимнаха едновременно.
— Устройството? — попита Пейнтър.
— Една стъпка по-далеч от всичко, което ние сме виждали. Има електродни нановлакънца, които са толкова миниатюрни, че не е ясно къде свършва устройството и къде започва мозъкът на детето. Но базовата функция е добре позната. Опити с мишки, направени от Харвардския университет, показаха, че ТМС устройствата подпомагат растежа на невроните, макар и само в онези участъци, които имат отношение към обучението и паметта. Още не знаем защо. Знаем обаче, че магнитната стимулация може да включва и изключва тези неврони като електрически ключ. Децата се оказват особено податливи.
— Значи, ако съм ви разбрал правилно, някой е вързал мозъка на детето към такова устройство, стимулирал е растежа на неврони в определен участък и сега контролира функционирането му по своя воля — включва и изключва.
— Най-общо казано, да — отговори Малкълм. — Проникнали са дълбоко в невралната мрежа, която ти описах. Само че чрез магнитната стимулация на нови неврони са разширили още повече мрежата. И ако съм прав, разширението е съсредоточено в една конкретна и тясно специализирана област.
— Какво те навежда на това заключение?
— В неврологията има един закон. Законът на Хеб. На популярен език той гласи, че нерви, които често си споделят, не се разделят, или от гледна точка на обучението — че повторението е майка на знанието. С други думи, стимулацията на определена част от мозъка води до подсилването й.
— Но с каква цел? — попита Пейнтър.
Малкълм и Лиза се спогледаха притеснено. Той предпочете тя да обясни. Лиза въздъхна.
— Говорих със Зак Ларсън, физиолога, който е прегледал момичето, когато сте го довели тук. Съдейки по липсата на реакция, по повтарящия се модел на поведение и чувствителността към външна стимулация, Зак е убеден, че детето е аутистично. А онова, което ти ни разказа за поведението му в обезопасената квартира, говори за аутист-савант.