Плъзна поглед по отсрещния бряг. Бягаха вече три часа. Наложил беше бързо темпо с надеждата да се отдалечат максимално от подземния комплекс. Нямаше представа колко време ще мине, докато преследвачите им открият, че бегълците вече не са в огромната пещера, и тръгнат по следите им в горния свят.
Монк чакаше на брега на потока.
„Къде се бавеше Константин?“
В същия миг по-високото момче се спусна на бегом по склона отсреща с отскокливата и енергична стъпка на младо еленче. Когато стъпи на хлъзгавия дънер обаче, лицето му пребледня от страх. Несмело и с разперени ръце, момчето се придвижи стъпка по стъпка към тях.
— Успях! — възкликна то. Силно задъхано, скочи от дънера и застана до Монк. — Занесох болничната ти роба в другата долина, като гледах да я влача по земята.
— И я хвърли във водата?
— Оттатък бобровия вир. Точно както ми каза. Монк кимна. Болничната му роба беше омацана с кръв и пот. Едно от децата я беше взело от стаята му, след като той се бе преоблякъл. Умно. Ако я бяха оставили, преследвачите им щяха да знаят, че сега е с други дрехи.
Освен това беше идеалният начин да оставят фалшива следа. За по-сигурно беше изтрил с нея потта от челото и подмишниците си. После беше направил същото с децата и шимпанзето. Прясната миризма би трябвало да обърка кучетата и с малко късмет да отведе преследвачите в грешна посока.
— Я ми помогни малко — каза той на Константин и се наведе да прихване дънера, по който бяха прекосили потока.
С общи усилия успяха да разклатят тежкото дърво, но нищо повече. После Монк усети нечий дъх отстрани на лицето си. Обърна се и видя Марта да подхваща на свой ред дънера. С един-единствен напън шимпанзето го търкулна в потока. Силно беше. Дънерът цопна тежко, после водата бавно го повлече надолу. Монк се загледа след него. Колкото по-често накъсваха следата, толкова по-добре.
Доволен от резултата, той продължи нататък.
Константин се справяше добре, но за Кишка и Пьотър беше трудно по стръмното възвишение. Монк и Марта им помагаха, а през най-трудните места ги пренасяха на ръце. Накрая стигнаха билото. Във всички посоки се разстилаха хълмове, повечето залесени, само тук-там се виждаха открити поляни. Не много далеч вляво сребрееше кръпката на голямо езеро.
Монк понечи да тръгне натам. При такова голямо езеро би трябвало да живеят хора, някой, който да им помогне.
Константин го сграбчи за лакътя.
— Не можем да тръгнем натам. Натам има само смърт. — И стисна с другата си ръка значката на колана, онази, която следеше нивото на радиация.
Сред гъмжащия от живот пейзаж наоколо Монк съвсем беше забравил за тази опасност. Погледна своята значка. Повърхността й беше бяла, но с повишаването на радиационния фон щеше да порозовее, после да стане алена, след това тъмночервена, накрая черна. Нещо като тестовете за бременност, които се продаваха в аптеките…
Образи от предишен живот прелетяха пред вътрешния му взор.
…_Засмени сини очи, миниатюрни нокътчета_…
А после пак нищо.
Главата му пулсираше. Той опипа фините хирургични шевове през вълнената си шапка. Константин го гледаше разтревожено и нащрек.
Кишка — тя, оказа се, беше сестра на Константин — сви ръце пред стомаха си.
— Гладна съм — прошепна, сякаш се боеше някой да не я чуе или пък се притесняваше да покаже слабост.
Константин изгледа намръщено сестра си, но Монк знаеше, че всички трябва да се хранят, за да съхранят силите си. След паническото бягство им трябваше време да се прегрупират, да обмислят резервна стратегия. Погледна отново към езерото.
„Натам има само смърт“.
Истината беше, че не разполагаше с достатъчно достоверна информация за каквото и да било.
— Ще намерим място, където да се подслоним и да хапнем нещо — каза той.
Пое надолу към поредната низина. Няколко езерца се изливаха в ефирни водопади през ръбовете на терасиран релеф. Цялата околност сребрееше и искреше от водни пръски. Въздухът миришеше на влажна глина. На половината път надолу обраслата с папрати скална стена беше ерозирала, оформяйки нещо като ниша с навес отгоре. Монк поведе децата натам.