Савина беше поискала да го транспортират тук — смяташе, че по някаква причина той ще е важен за проекта й. Но когато пристигна в Челябинск 88, американецът каза, че бил просто електротехник на туристическия кораб. По време на разпита той й се стори по-скоро глуповат, обикновен грубиянин с бръсната глава, множество белези, беден речник и без една ръка. Саша също не прояви интерес към него. Нито тя, нито друг от омегите.
Усилията й явно бяха отишли напразно, а и човекът се оказа нахалник — един ден го хванаха, че е свързал основата на липсващата си протеза към един от предавателите към повърхността. Нямаха представа какво точно е целял да направи, нито какъв сигнал е изпратил и дали изобщо е успял да изпрати нещо, но така или иначе ответна реакция не последва. От съображения за сигурност отстраниха хирургично съмнителната основа.
Минаха седмици и Савина стигна до извода, че необичайната активност на момичето е била продиктувана от детински страх за живота на давещия се човек и нищо повече. С това интересът й към американеца се изчерпа и тя го предаде на лабораторния екип от Менажерията. Те изследваха паметта, а един жив човек беше суровина, която не биваше да се похабява.
Савина беше наблюдавала операцията.
„Нещата, които направиха с него…“
Дори сега я побиваха тръпки при спомена.
Но ето че беше изчезнал. Заедно с брата на Саша, която също липсваше. Каква игричка разиграваха тези деца?
Не знаеше, а и на този късен етап от собствените си планове нямаше време да се занимава с това.
— Какво ще заповядате, генерал-майоре?
— Търсете на повърхността.
— Ще взема всички кучета — отвърна с готовност той.
Савина го спря, преди да е тръгнал.
— Не само кучетата.
Борсаков я изгледа продължително, вдигнал въпросително вежди.
— Генерал-майоре? Ами децата?
Тя се отдалечи. Не му беше времето да подбира средствата. Оставаха й десет деца. Предостатъчно.
Потвърди през рамо заповедта си:
— Пуснете и котките.
11:45
Пьотър седеше между краката на шимпанзето. Марта беше увила около него силните си топли ръце. Той не обичаше да го докосват, но на нея позволяваше. Сладката землиста миризма на влажната й козина го обгръщаше като одеяло. Чуваше ритмичното й дишане, усещаше пулса на сърцето и с гърба си. Познаваше Марта, откакто се помнеше. Познаваше ръцете и. След първата му операция на петгодишна възраст я бяха довели в стаята му.
Помнеше голямата й ръка. В началото се беше уплашил, но тя само клечеше по цял ден, отпуснала глава на ръба на леглото му, и го гледаше. Накрая той посегна несмело към ръката и. Плъзна любопитно пръсти по дълбоките бразди на отворената и длан. Тя го гледаше с големите са кафяви очи, влажни и разбиращи. После дългите пръсти се бяха затворили нежно около неговите.
И той разбра какво иска да му каже.
Жестът означаваше обещание.
Другите деца си играеха с Марта, плачеха в прегръдките й, стояха по цяла нощ с нея… но онази сутрин Пьотър беше разбрал истината. Тя имаше тайни, които бе поверила единствено нему. И той имаше тайни, които знаеше единствено тя.
Обгърнат от ръцете й, той се взираше в непознатата гора. Понякога ги извеждаха на открито, позволяваха им да се помотаят из гората с някой от учителите, да поседят тихичко. Но Пьотър още се плашеше тук, горе. Вятър шептеше в гората, клатеше клони и брулеше листа. Гледаше ги и знаеше, че нещо идва.
Не беше като сестра си.
Но знаеше това-онова. Сгуши се в Марта, за да не вижда дърветата. Сърцето му заби по-бързо и светът избледня, останаха само листата. Падаха, въртяха се, танцуваха… ужасяваха го…
Марта издаде тих звук до ухото му. „Какво има?“
Той трепереше неудържимо. Сърцето му се беше качило в гърлото и се блъскаше предупредително там, защото листата продължаваха да падат, все повече и повече. Веднъж Константин му бе обяснил как може да смята толкова бързо наум.
„Всяко число си има форма… дори и най-голямото, с най-много цифри, и то си има форма. Така че когато смятам, следя празното пространство между двете числа. Празнината също си има форма, определена от границите на двете числа. И това празно място също е число. Числото, което е верният отговор на задачата“.
Пьотър не го беше разбрал докрай. Той не можеше да смята като Константин, да реди мислено пъзели като Кишка, нито да вижда надалеч като сестра си. Но не познаваше друг, който да може онова, което можеше той.